Или пък имаше…
След онази зима на 39-а, в която започна всичко и в която нацистите се появиха, дефилирайки в мълчание, като вирус на грип, който задръсти реалността, светът около нея не се разпокъса внезапно, нито се срина изведнъж. Всичко обаче започна да се разпада, в началото постепенно, а после все по-бързо. Купоните за храна, забраната да влизат в заведенията, да пазаруват в магазините по същото време като останалите граждани, да притежават радиоапарати, да ходят на кино и театър, да купуват ябълки… После изгониха еврейските деца от училищата, дори им забраниха да играят в парковете. Все едно че искаха да им забранят да имат детство.
Дита леко се усмихва. Не успяха.
Една снимка изниква в албума в главата ѝ. Две деца вървят хванати за ръка в старото еврейско гробище в Прага сред гробове, увенчани с малки остри камъни, на които се прикрепват хартиените бележки, за да не ги отнесе вятърът. Нацистите не бяха ограничили достъпа до гробището, което се поддържаше в добро състояние от XV век. В безумните си планове Хитлер предвиждаше да превърне синагогата и гробището в музей на вече изчезналата еврейска раса. Антропологичен музей, където евреите щяха да бъдат като динозаври на една отдавна отминала епоха, който децата — арийски, разбира се — щяха да посещават с неохотно любопитство.
Еврейските деца в града, на които им беше забранен достъпът до паркове и училища, бяха превърнали старото гробище в място за игри. Сред надгробните плочи, обрасли с трева и потънали във вековно мълчание, тичаха деца.
Под кестена, застанали зад две дебели, почти паднали надгробни плочи, Дита посочи на съученика си една по-голяма плоча, на която се четеше името Йехуда Льов Бен Бецалел. Ерик не знаеше кой е и тя му разказа, защото бе чувала много пъти историята му от баща си, когато той си слагаше кипата и двамата влизаха да се разходят в гробището.
Бил равин от гетото в „Йозефов“, където трябвало да живеят всичките евреи, както сега. Там изучавал кабала и разбрал как да вдъхне живот на една статуя от глина.
— Това е невъзможно! — прекъсна я Ерик със смях.
Тогава тя — и при спомена се усмихва — прибягна до номера на баща си: доближи глава до неговата и прошепна със задгробен глас:
— Го̀лем.
Ерик пребледня. Всички в Прага бяха чували за гиганта Го̀лем, глиненото чудовище.
Дита му разказа, както го бе чула от баща си, че равинът успял да разчете свещената дума, която използвал Йехова, за да вдъхва живот. Направил малка фигурка от глина и пъхнал в устата ѝ хартийка, на която била написана магическата дума. Фигурата започнала да расте и се превърнала в гигант със собствен живот. Равинът Льов обаче не знаел как да го контролира и глиненият безмозъчен човек започнал да вилнее из квартала и да сее паника сред хората. Бил неразрушим гигант и изглеждало невъзможно да бъде унищожен. Имало само един начин — да изчакат да заспи, а после някой смелчага да пъхне ръка в устата му, когато изхърквал, и да извади хартийката. Равинът така и направил и великанът отново се превърнал в неодухотворено същество. После Бен Льов скъсал листчето с магическата дума на хиляди парченца и заровил Го̀лем.
— Къде? — попита любопитно Ерик.
Никой не знаел това — на някое тайно място. И казал, че когато еврейският народ се окаже в трудно положение, ще се появи просветлен от Бог равин, който отново ще разгадае магическата дума, и Го̀лем ще се върне, за да ни спаси.
Ерик погледна Дитинка с възхищение, защото знаеше тайнствени истории като тази за Го̀лем. И под прикритието на здравите стени на гробището залепи невинна целувка на бузата ѝ.
Тя се усмихва закачливо при този спомен.
Първата целувка, колкото и да е малка, остава завинаги в паметта ни, може би защото написва първия ред на любовта на една страница, която още е празна. Спомня си с удоволствие онзи следобед и се изненадва, че може да изпитва радост сред пустошта на войната. Възрастните се хабят безполезно в търсене на щастие, което никога не намират. На децата щастието блика от дланите на ръцете им.
Сега обаче тя се чувства голяма и няма да позволи да се отнасят с нея като към хлапачка. Няма да се откаже. Ще продължи напред, защото точно това трябва да направи. Както ѝ каза Хирш — сдъвкваш страха и го преглъщаш. И продължаваш. Смелите се подхранват от собствения си страх. Не, няма да се откаже от библиотеката.