Няма да отстъпи нито крачка.
Няма да им достави това удоволствие — нито на злобните стари клюкарки, нито на сатанинския доктор Менгеле. Ако иска душата ѝ, за да я разреже от горе до долу, да заповяда.
След този пристъп на гордост тя отваря очи в тъмнината на бараката и силният пламък, горящ в нея, се превръща в треперливо пламъче на кандило. Покашлянията, хърканията, стенанията на някоя жена, която може би агонизира. Може би не иска да признае пред себе си, че изобщо не я интересува какво ще кажат другите затворнички. Това, което най-много я безпокои, е какво ще си помисли за нея Фреди Хирш.
Няколко дни по-рано го чу да разговаря с група по-големи младежи, които са в отбора по атлетика и тренират следобедите, като тичат около бараката. Независимо дали вали сняг, или дъжд, дали е студено, или много студено. Хирш тича с тях, винаги начело на групата.
„Най-силният атлет не е този, който стига пръв до финала. Този е най-бързият. Най-силният е онзи, който всеки път, когато падне, се изправя. Онзи, който не спира въпреки болката в ребрата. Онзи, който не се отказва, въпреки че финалът е все още далече. Когато този атлет стигне до финала, дори да е последен, той е победител. Понякога, дори да искаш, не е във възможностите ти да бъдеш най-бързият, защото краката ти не са толкова дълги, или защото белите ти дробове са по-тесни. Винаги обаче можеш да избереш да си най-силният. Това зависи единствено от теб, от волята и усилията ти. Няма да искам от вас да сте най-бързите, но ще настоявам да сте най-силните.“
Сигурна е, че ако му каже, че трябва да се откаже от библиотеката, той ще ѝ отвърне с любезни, изключително възпитани, дори утешителни думи, но не знае дали би могла да понесе разочарованието в погледа му. Дита мисли за него като за неунищожим човек, като онзи невероятен Го̀лем от еврейската легенда, който един ден ще ги спаси всичките.
Фреди Хирш…
Призовава името му, за да си вдъхне смелост в тази толкова тъмна нощ.
Сред картините, съхранени в главата ѝ, изниква една отпреди две години в прекрасните полета на Страшнице, в околностите на Прага. Там евреите можеха да дишат малко по-свободно, извън суровите ограничения в града. Там се намираха спортните съоръжения на „Хагибор“.
На тази картина е лято, горещо е, защото много момчета са голи до кръста. Сред една голяма група деца и младежи изпъкват трима души. Единият е дванайсет-тринайсетгодишно пухкаво момче, което носи очила и е облечено само с къси бели панталони. В средата един фокусник, който се е представил театрално с името Боргини, прави поклон. Облечен е елегантно с риза, сако и вратовръзка на райета. Срещу него стои млад мъж със сандали и къси панталони, със слабо, но атлетично тяло. В същия онзи ден тя научи, че името му е Фреди Хирш и че ръководи младежките дейности в Страшнице. Момчето с очилата е хванало края на една връв, фокусникът я държи по средата, а Хирш — другия край. Дита си спомня много добре позата на треньора — едната си ръка е поставил на кръста с известно кокетство, докато с другата придържа края на въжето. Хирш гледа фокусника с лека ирония.
Този учител по физическо възпитание и младежки инструктор ѝ се стори истински красавец, но имаше нещо друго в него, което привличаше погледа. Не само правилните му черти на лицето и атлетичното му тяло, а изяществото, с което движеше ръцете си, точността на всяка дума, пронизителният начин, по който гледаше човека, който го слушаше, дори местеше погледа си върху всички свои слушатели, без да пропусне никого. В резките му жестове се усещаше известна войнственост, но също така и хармония, присъща на класическия балет. Говореше с такава решителност, обясняваше по толкова завладяващ начин как ще организират походи до Голанските възвишения и ги караше да се чувстват толкова горди, че са евреи, че всеки искаше да е част от отбора му. Не говореше като равин, беше много по-емоционален и свободомислещ. Може би заради атлетичното си телосложение приличаше не толкова на свещеник, колкото на полковник, насърчаващ младото си войнство, една армия от мечтатели, запленени от думите му.
После започна представлението и сърцатият Боргини се опитваше да противопостави на смазващия валяк на войната малките си магически номера: цветни кърпички срещу оръдията, аса спатия срещу изтребители. И в продължение на няколко мига на захласнати и усмихнати лица магията победи.
Едно момиче се приближи до Дита с куп листове в ръка и ѝ подаде един.