— Можеш да се присъединиш към нас. Организираме летен лагер за спортуване и укрепване на еврейския дух в Безправи, до река Орлице. На листа са описани дейностите.
Баща ѝ не харесваше тези неща. Бе го чула да казва на чичо ѝ, че не одобрява смесването на спорта с политиката. Говореше се, че Хирш организира с децата партизански игри, че копаят окопи, от които стреляли наужким, и че им говори за военни техники, сякаш са малка армия под негово командване.
Ако командирът е Хирш, тя е готова да влезе в окопите. Така или иначе, вече е затънала до шия. Те са евреи, корави хора. Няма да могат да я пречупят, няма да пречупят и Хирш. Няма да се откаже от библиотеката, но трябва да внимава много, да си отваря очите на четири, да наблюдава сенките, сред които се движи Менгеле, за да не я погълнат. Тя е само едно четиринайсетгодишно момиче, а те са най-могъщата военна машина за разрушение, но повече няма да присъства безмълвна на парада им. Този път не. Ще им се противопостави.
Каквото и да ѝ струва.
Дита не е единствената, чиито мисли ѝ пречат да заспи.
Като началник на блок 31, Фреди Хирш се ползва с привилегията да спи в отделна стая, и то в барака, на която той е единствен наемател. След като е работил известно време над един от докладите си, той излиза от стаята и се озовава сред тишина, в която все още се носят следи от гласове и от суетнята през деня. Шепотът е замрял, книгите са затворени, песните са секнали… Когато децата си тръгват, училището отново става мрачен дъсчен хангар.
— Това е най-доброто, което имаме — казва на себе си.
Отминали са още един ден и още една инспекция. Всеки ден е спечелена битка. Отпуска се на една табуретка и затваря очи. Внезапно усеща колко е уморен. Изтощен е, но никой не трябва да разбира това. Той е водачът. Няма право на униние. Те му вярват, не може да ги разочарова.
Само ако знаеха…
Лъже всички. Ако знаеха кой е в действителност, тези, които сега му се възхищават, ще го намразят.
Чувства се на края на силите си. Затова става, ляга на земята и започва да прави лицеви опори. Много пъти го е казвал на отбора си: умората се преодолява с упражнения.
Надолу, нагоре, надолу, нагоре.
Свирката, която винаги носи окачена на врата си, удря ритмично утъпканата пръст. Криенето на истината означава да влачи ден и нощ тежка желязна топка, завързана за глезена, но знае, че е важно да го прави, както е необходимо да стиска зъби от болката в ръцете, когато се опитва да повдигне тялото си при поредната лицева опора. Трябва да продължи да се повдига и да се отпуска. Трябва да стиска зъби.
Нагоре, надолу.
Слабостта е грях, прошепва, останал почти без дъх.
Смята, че истината прави хората свободни. Смелите хора именно това правят — казват истината. Но също е вярно, че истината понякога изгаря всичко, до което се докосне. Затова продължава да стиска зъби и започва нова поредица от лицеви опори. И докато потта се стича по гърба му, си мисли, че като запазва тази мръсна истина в себе си и сам понася парещата болка, за да не нарани другите, може би проявява великодушие. Великодушие или страх? Нима не изпитва паника, че ще изгуби възхищението, което е спечелил с толкова усилия? Предпочита да не мисли повече, да продължи да брои лицевите опори и да стиска зъби.
Затова спортът за него никога не е бил усилие, винаги е бил освобождение. В Аахен, където бе роден през 1916 г., близо до границата на Германия с Белгия и Холандия, всички деца ходеха на училище, вървейки. Единствено той тичаше, с учебника и тетрадката завързани за гърба му с връв. Уличните продавачи го питаха шеговито за къде толкова бърза, а той ги поздравяваше много възпитано, но без да намали скоростта. Не го правеше, за да не закъснее, нито по някаква конкретна причина, просто изпитваше удоволствие да тича. Когато някой възрастен го питаше защо постоянно търчи, той винаги отговаряше, че ходенето го уморява, но бягането не.
Пристигаше тичешком на площадката пред училището и тъй като по това време нямаше старци, седнали да се припичат на слънце, той не спираше, а прескачаше пейката, сякаш участваше в бягане с препятствия. Мечтата му бе да стане професионален атлет.
Когато беше на десет години, баща му умря и детството му се пръсна на парчета. Докато си отпочива, седнал на табуретката в бараката, опитва да си припомни образа на баща си, но той още не се бе гравирал в паметта му. От него си спомня най-вече празнотата, която смъртта му остави след себе си. Тази празнота никога не се запълни. Дори днес все още изпитва неприятното усещане, че е сам, макар и заобиколен от хора.