Силите започнаха да му изневеряват дори и за да тича. Бягането вече не му доставяше удоволствие. Беше напълно объркан. Майка му работеше по цял ден и за да не бъде толкова време сам вкъщи или да се кара с по-големия си брат, тя го записа в Еврейския скаутски съюз — дружество за младежки дейности, което беше нещо като еврейска и германска версия на скаутите и към него имаше спортен клуб, наречен „Макаби Хацаир“.
Когато влезе за пръв път в просторното и леко разнебитено помещение, на чиято врата бе забоден с кабарче списък с правилата, вътре миришеше на белина. Спомня си го много добре, както и че преглътна сълзите си, за да не потекат по лицето му. В Еврейския скаутски съюз в Германия малкият Фреди Хирш постепенно намери топлотата, която му липсваше в пустата къща. Именно там откри мястото си в света. Другарството, настолните игри в дъждовните дни, екскурзиите, по време на които никога не липсваше китара или някой, който да разказва истории за мъчениците на Израел. Футболните мачове, баскетболът, бягането с чували или леката атлетика за него бяха спасителен пояс, за който да се хване. В събота, когато всички оставаха вкъщи при семействата си, той отиваше на спортната площадка, за да се цели с топката в ръждясалите обръчи, или правеше дълги серии от коремни упражнения, докато фланелката му подгизнеше от пот.
Изтощителните тренировки прогонваха тревогите му, разпръскваха неувереността му. Набелязваше си дребни предизвикателства — да отиде и да се върне пет пъти до ъгъла за по-малко от три минути, да направи десет лицеви опори и на последната да плесне с ръце във въздуха, да вкара четири поредни коша от определено разстояние… Съсредоточаваше се върху целите, които си поставяше, и не мислеше за нищо друго, дори можеше да се каже, че е щастлив, и забравяше, че е изгубил баща си, когато най-много се е нуждаел от него.
Майка му се омъжи отново и по време на юношеството си Фреди се чувстваше по-добре в сградата на Съюза, отколкото в собствения си дом. След училище отиваше право там, винаги намираше някакво оправдание, което да даде на майка си за закъснението: срещи на младежкото ръководство — на което вече беше член — организиране на екскурзии, спортни състезания, дейности по поддръжката на сградата… Но с времето започна все по-трудно да общува с връстниците си. Мнозина не споделяха пламенния му ционистки мистицизъм, който го караше да приема завръщането в Палестина като мисия, нито прекомерната му страст да спортува по всяко време. В началото го канеха на събирания, където започваха да се оформят първите двойки, но Фреди не се чувстваше удобно и изтъкваше различни извинения, за да не отиде, докато накрая престанаха да го канят.
Откри, че най-голямо удоволствие му доставя организирането на отбори и състезания за най-малките. Правеше го с такава страст, че децата се заразяваха от ентусиазма му. Отборите му винаги стигаха до финала.
— Хайде! Давайте! По-смело! — викаше той на децата. — Ако не се борите за победата, не се оплаквайте от загубата!
Фреди Хирш не плаче. Никога.
Нагоре, надолу. Нагоре, надолу.
Мускулите му продължават да се разтягат и да се свиват машинално, докато приключи дългата поредица от лицеви опори. Изправя се, доволен от себе си. Толкова доволен, колкото може да бъде човек, който таи в себе си истината.
5
Руди Розенберг е от две години в „Биркенау“, а това си е истински подвиг. Странна случайност, която го е превърнала във ветеран на деветнайсет години и му е помогнала да получи поста на регистратор, който се състои във воденето на дневниците за постъпилите и умрелите затворници на място, където движението на хора е постоянно. Тази длъжност е високо ценена от германците, които са педантични дори когато убиват. Затова Руди Розенберг не използва раираната униформа на затворниците. Носи с гордост един стар панталон за езда, който навсякъде другаде щеше да изглежда като дрипа, но в „Аушвиц“ е луксозна дреха. Освен затворниците капо, готвачите и доверените лица като регистраторите и блоковите секретари, всички останали лагеристи носят мръсните раирани униформи. С редки изключения, като в семейния лагер.
Прекосява контролния пункт на карантинния лагер, към който е зачислен, като отправя смирена усмивка на образцов затворник към пазачите, които среща. Пускат го да влезе, когато им съобщава, че отива в лагер БIIд, за да занесе едни списъци.
Върви по черния път, който свързва различните лагери в комплекса „Биркенау“ по външния периметър, и отправя поглед към далечната редица от дървета в края на гората, която в този зимен следобед е неясна линия. Порив на вятъра донася до него сладникавия мирис на влажни бурени, гъби и мъх. Затваря за миг очи, за да му се наслади. Свободата има аромат на мокра гора.