Извикали са го на тайно събрание, за да говорят за онзи загадъчен семеен лагер. Младият регистратор си припомня събития отпреди няколко месеца, макар че на това място извън реалността, каквото е лагерът, те му се струват като случки от една далечна епоха. Както компасите се объркват, когато са близо до Северния полюс, така и в „Аушвиц“ календарите полудяват.
Беше едно септемврийско утро. Очакваше обичайното — свити в затворническата униформа хора, с обръснати глави и все още замаяни от пристигането си в опасания с телени мрежи свят на „Аушвиц“, където се носи смрад на изгоряло месо. Еднакви вцепенени лица, защото беззащитността прави хората неразличими. Когато обаче вдига очи, вижда зад масата жизнерадостното личице на едно луничаво момиче с две руси плитки, което е гушнало плюшеното си мече. Момичето вперва поглед в него. След толкова зверства словакът вече беше забравил, че светът може да се гледа по този начин без страх, без омраза, без признаци на лудост. Беше шестгодишна и при това жива в „Аушвиц“. Стори му се истинско чудо.
Тогава нито той, нито Съпротивата можаха да си обяснят защо нацистите са оставили живи деца в лагера. Подобно нещо се бе случвало само в циганския лагер, който доктор Менгеле използваше за расовите си експерименти, но никога с евреи. А през декември бе пристигнал още един ешелон, отново от чешкото гето Терезин.
Формалностите при пристигането на ешелоните винаги са едни и същи. Карат хората да слязат, като ги блъскат и удрят. Отделят мъже и жени в две големи групи. На самия перон ги карат да минават един по един пред един лекар, който ги оглежда и ги разпределя вляво и вдясно. Здравите, които могат да използват като работна ръка, ги отделят на една страна. Старците, децата, бременните жени и болните — на друга. Те дори няма да стъпят в лагера, тях ги отвеждат директно при крематориумите, които работят денонощно. Там ги екзекутират в газовите камери.
Когато Руди Розенберг стига до мястото на срещата, зад една барака в лагер БIIд, там го чакат двама мъже. Единият е с кухненска престилка и с болезнено бледо лице. Представя се само с името Лем. Давид Шмулевски, който е започнал като работник по покривите, а сега е помощник на отговорника на барака 27 на лагера БIIд, е облечен цивилно — овехтял кадифен панталон и сбръчкан като лицето му пуловер. Целият му живот е изписан на физиономията му.
Вече бяха получили основната информация за новата група, пристигнала през декември в семейния лагер БIIб, но искаха Розенберг да им даде възможно най-големи подробности. Словакът потвърждава, че през декември са дошли пет хиляди евреи, депортирани от гетото Терезин. Пристигнали са в семейния лагер с два влака един след друг, с промеждутък от три дни. Както вече се е случило през септември, запазили са цивилните си дрехи, дори косата си. В лагера са настанени и деца.
Двамата ръководители на Съпротивата слушат мълчаливо. Вече знаят тази информация, но им е трудно да я възприемат: фабрика за изтребление като „Аушвиц-Биркенау“, в която се използва максимално робският труд на затворниците, е решила да превърне един от лагерите си в семеен. Нещо не пасва в цялото уравнение.
— Все още не разбирам — промърморва Шмулевски. — Нацистите са психопати и престъпници, но не са глупави. За какво са им малки деца в трудов лагер, като те трябва да се хранят, заемат място и няма никаква полза от тях?
— Дали не е някой мащабен експеримент на лудия доктор Менгеле?
Никой не може да отговори на тези въпроси. Розенберг отбелязва един любопитен факт: транспортните фишове от септември имали особен надпис: „Sonderbehandlung (специално лечение) след шест месеца“. А до номера пишело SB6.
— Знае ли се нещо повече за това „специално лечение“?
Въпросът остава да виси във въздуха. Готвачът поляк започва съсредоточено да чисти с нокът една засъхнала мръсотия на престилката, която отдавна вече не е бяла. Чопленето на корички по мръсния плат се е превърнало за него в пристрастеност, каквато за други е тютюнопушенето. Шмулевски прошепва това, което всички мислят:
— Тук лечението е толкова специално, че убива.
— Но какъв е смисълът? — пита го Руди Розенберг. — Ако искат да се отърват от тях, защо да харчат пари и да ги хранят в продължение на шест месеца? Няма логика.
— Но сигурно има. Когато човек работи близо до тях, научава, че всичко има логика, каквато и да е тя, ужасна, безмилостна, но има. Нищо не е случайно, нито се случва просто така. Сигурно има нещо друго. Германците не са способни да живеят извън някаква логика.