— Твоята задача каква е?
— Режа косите, най-вече дългите коси или плитките. После ги събират в един камион. Моята работа е по-лека, затова понякога се сменям с други колеги, за да вадя златните зъби или да влача труповете до товароподемника, с който ги качват от мазето до крематориума. Ужасно е. Първо трябва да ги освободя от купчината преплетени тела, опръскани с кръв и какво ли не. Понякога ръцете им са толкова лепкави, че не можеш да ги хванеш. Накрая използваме бастуните на старците, които са умрели, и ги хващаме за тила, това е най-добрият начин. Горе ги изгарят.
— Чувал съм, че понякога използват оръжие.
— Само за това, което наричат „камион метла“. Той пристига накрая. Докарва от перона онези, които не могат да ходят — инвалиди, болни, много стари хора. Самосвалът ги изсипва, все едно че са чакъл, пред крематориума. Събличането и вкарването им в камерата би било много трудоемко. Ние трябва да ги изправяме един по един, като ги хващаме за ухото и ръката, и един есесовец ги прострелва в главата. А после трябва да наведем бързо главата, докато ги пускаме да паднат, защото кръвта шурти като чешма и ако опръска есесовеца, той се ядосва и ни наказва, дори може да ни застреля там на място.
— За колко убийства на ден става дума?
— Един бог знае. Има дневна и нощна смяна, без прекъсване. Поне двеста-триста души наведнъж, и то само в нашия крематориум. Понякога го правят един път, в други случаи два пъти. Често крематориумите не смогват да изгорят телата и тогава ни карат да откарваме труповете на една поляна в гората. Качваме ги на една камионетка и после ги разтоварваме отново.
— Заравяте ли ги?
— За това са нужни много хора! Не искат. Да ми прости Господ. Поръсват ги с бензин и ги изгарят. После събираме с лопати пепелта и я товарим в камион. Мисля, че я използват за тор. Тазовите кости са много големи и не изгарят, затова трябва да се раздробяват.
— Господи… — прошепва Руди.
— Ако някой още не е разбрал — казва им Шмулевски, — това тук е „Аушвиц-Биркенау“.
Докато тази мрачна среща се провежда, два лагера по-нататък Дита пристига пред барака 22, до втория блок от клозети. Оглежда се — няма пазачи, наоколо не се вижда нищо подозрително. Въпреки това не може да се отърси от усещането, че я наблюдават. Но влиза в бараката.
Същата сутрин след проверката бе забелязала една възрастна жена, която въпреки забраната обикаляше близо до телената мрежа. Госпожа Турновска, която тя нарича Радио Биркенау, бе казала на майка ѝ, че пазачите дават известна свобода на тази жена. Това е шивачката, която всички познават като Дудине, защото е родом от този град в Южна Словакия. Близо до заграждението намира малки парченца тел, които после изтънява с камък и ги превръща в примитивни игли за шиене.
Дита твърдо е решила да продължи с работата си като библиотекарка, но трябва да намери най-безопасния начин да прави това. След последната проверка и преди вечерния час, след който е забранено да се излиза от бараките, настъпва моментът на сделките. Дудине приема клиентите си в тези часове. Твърди, че шивашките ѝ услуги са най-евтините в Полша — скъсяването на сако струва половин дажба хляб; поправката на колан на панталон — две цигари; ушиването на цяла рокля с включен плат — цяла дажба хляб.
Словачката е седнала на нара си с фас в уста, докато мери парче плат с метър, измайсторен от самата нея на око от кожена лента. Вдига очи, за да види какво ѝ затулва светлината, и съзира тъничко момиче с разрошена коса и решителен поглед.
— Искам да ми ушиете два джоба от вътрешната страна на блузата ми, под мишниците. Трябва да бъдат много здрави.
Жената хваща фаса с крайчеца на пръстите си и всмуква дълбоко от него.
— Добре, два джоба под дрехите. И за какво са ти тези тайни джобове?
— Не съм казала, че ще са тайни…
Дита ѝ се усмихва пресилено, опитвайки да си придаде глуповат вид. Жената я гледа с повдигнати вежди.
— Виж, не съм вчерашна.
Започва да съжалява, че е дошла при нея. Из лагера се носят истории за доносници, които издават другарите си за черпак супа или за половин пакет цигари. Прави ѝ впечатление начинът, по който пуши, прилича на вампирка.
Графиня Угарка, кръщава я мислено Дита.
Макар че, ако имаше привилегии като доносница, нямаше да ѝ се налага да си боде очите на мъждивата светлина на лампите в бараката. И ѝ дожалява за нея.
Не, по-добре Графиня Кърпежка.
— Е, добре. Донякъде е тайна. Искам да нося със себе си снимките на починалите ми баби.
Дита отново си придава вид на невинно момиче.
— Виж, ще ти дам един съвет. При това безплатно. Явно не умееш да лъжеш, затова по-добре винаги казвай истината.