Жената отново всмуква толкова дълбоко, че огънчето вече стига до пожълтелите ѝ пръсти. Сега старата Дудине се усмихва леко, като баба на лудорията на внучката си.
— Момиче, хич не ме интересува какво ще слагаш вътре, дори да е пистолет. Де да беше, та да застреляш някой от тези негодници. — При тези думи тя изплюва жълта храчка. — Питам те, за да знам дали това, което ще криеш, тежи, защото, ако тежи, ще ти деформира блузата и ще личи много. В такъв случай ще трябва да се направят шевове отстрани, за да издържат.
— Тежи. Но не е пистолет.
— Добре, не ме интересува. Не искам да знам нищо повече. Носиш ли плат? Не, разбира се. Но леля ти Дудине има някое и друго парче, което ще свърши работа. Ушиването ще ти струва половин дажба хляб с парчето маргарин, а платът още четвъртинка дажба хляб.
— Съгласна съм — отвръща Дита.
Шивачката я поглежда изненадано.
— Няма ли да се пазариш?
— Не. Всеки заслужава възнаграждение за труда си.
Жената започва да се смее и да кашля едновременно. После се изплюва встрани.
— Младежи! Нищичко не знаете за живота. Така ли ви учи онзи хубав директор? Е, не е зле да има и малко почтеност. Виж, маргарина не го искам, писна ми от тази жълта мазнина. Само половин дажба хляб, а плата ти го подарявам.
Вече се е смрачило, когато оставя Графиня Кърпежка, и се забързва към бараката си. Не иска още неочаквани срещи по това време. Но една ръка я хваща за ръката и тя изпищява истерично.
— Аз съм, Маргит!
Дита се окопитва, а приятелката ѝ я гледа разтревожено.
— Как само извика. Какво ти става? Изглеждаш много разстроена. Случило ли се е нещо?
Маргит е единственият човек, на когото може да го разкаже.
— Заради онзи проклет доктор… — Не може дори да му измисли някакъв прякор, умът ѝ блокира, когато мисли за него. — Заплаши ме.
— За кого говориш?
— За Менгеле.
Маргит запушва уста с ръка, ужасена. Сякаш е споменала дявола. Всъщност точно това е направила.
— Каза ми, че ще ме държи под око. Че ако ме хване да върша нещо странно, ще ме разпори като теле в кланица.
— Но това е ужасно, Дита! Трябва много да внимаваш!
— И какво искаш да правя?
— Да бъдеш предпазлива.
— Вече съм такава.
— Вчера в бараката разказваха нещо ужасно!
— Какво?
— Чух една приятелка на майка ми да казва, че Менгеле практикувал култа към дявола, че нощем влизал в гората с черни свещи.
— Каква глупост!
— Наистина го говореха. Капото им го беше казала. Сред нацистките началници било разпространено, те нямат религия.
— Говори се какво ли не.
— Езичниците вършат тези неща. Обожават сатаната.
— Нас ни закриля Бог. Горе-долу.
— Не говори така, не е редно! Разбира се, че ни закриля.
— Само че тук не се чувствам особено закриляна.
— Той ни учи, че трябва също да се грижим за себе си.
— Вече го правя.
— Този човек е самият дявол. Казват, че отварял корема на бременните със скалпел и без упойка, а после правел същото с плода. Инжектирал бактерии на здрави хора, за да наблюдава как се развива болестта. Облъчвал група полски монахини с рентгенови лъчи, докато ги изгорил. Разказват, че принуждавал сестри близначки да имат сексуални връзки с братя близнаци, за да види дали ще заченат близнаци. Представяш ли си каква гадост? Присаждал човешка кожа и пациентите умрели от гангрената…
Замълчават за момент, представяйки си ужасите в лабораторията на Менгеле.
— Трябва да си предпазлива, Дита.
— Казах ти, че съм внимателна!
— Бъди още повече.
— В „Аушвиц“ сме. Какво искаш да направя? Застраховка „Живот“ ли?
— Трябва да приемеш по-сериозно заплахата на Менгеле! Трябва да се молиш, Дита.
— Маргит…
— Какво?
— Говориш като майка ми.
— Това лошо ли е?
— Не знам.
Двете мълчат известно време, после Дита заговорва отново:
— Не казвай на майка ми, Маргит. Моля те. Ще се разтревожи, няма да спи и накрая ще притесни и мен.
— А баща ти?
— Не е добре, въпреки че отрича. Не искам да го безпокоя.
— Няма да кажа нищо.
— Знам.
— Но мисля, че майка ти трябва да знае…
— Маргит!
— Добре, добре. Ти си знаеш.
Усмихва се. Маргит е голямата сестра, която никога не е имала.
Връща се в бараката и ледът хрущи под стъпките ѝ. Има странното усещане, че някой е впил поглед в гърба ѝ, макар че, като се обръща назад, единствените очи в тъмното, са червените светлини от крематориумите, които отдалече изглеждат нереални, като тревожен сън. Влиза в бараката и след като целува майка си, се сгушва в огромните крака на ветеранката. Струва ѝ се, че жената леко раздалечава крака, за да ѝ направи повече място, въпреки че, когато ѝ казва „лека нощ“, тя дори не ѝ отговаря. Знае, че няма скоро да заспи, но затваря очи и стиска клепачите си с все сила. Толкова е твърдоглава, че накрая заспива.