— Не знам какво е станало. Поръчките на книги внезапно се увеличиха.
— Разбрали са, че библиотечното обслужване функционира.
Усмихва се, леко смутена от комплимента и от отговорността. Сега всички очакват много от нея. Но тя е само едно четиринайсетгодишно момиче под прицела на един луд нацист, който види ли едно лице, не го забравя!
Но това няма значение.
— Господин Лихтенщерн, имам едно предложение. Господин Хирш каза ли ви каква система измислих, за да крия книгите?
— Да, смята я за чудесна.
— Върши добра работа в случаите на внезапна инспекция. Но това не се случва толкова често. Предлагам да направим още два тайни джоба за друг помощник доброволец. Така книгите ще бъдат тук през деня на разположение на учителите. Тогава наистина ще бъде като истинска библиотека.
Лихтенщерн я гледа втренчено.
— Не знам дали те разбрах добре…
— Книгите ще бъдат на печката по време на сутрешните часове и при всяка смяна на класа учителите ще могат да идват и да ги поръчват, дори някой може да ползва няколко различни книги в една и съща сутрин. Ако има инспекция, ще ги скрием в тайните джобове.
— Искаш да държим книгите върху печката? Това е лудост. Не съм съгласен.
— А господин Хирш дали ще е съгласен?
Задава въпроса с толкова престорена наивност, че заместник-директорът се разгневява. Нима тази сополанка поставя под съмнение авторитета му? Очевидно, но предпочита да говори с Хирш, в случай че това нагло момиче го убеди.
— Ще говоря с директора, но забрави за това. Познавам Хирш.
Само че греши. Никой не познава скритата същност на Хирш.
Никой не познава никого.
6
Единствено Лихтенщерн има часовник в лагера и на обяд той удря един гонг, измайсторен от метална купа, която вибрира шумно, за да отбележи края на часовете. Време е за супата. Половин литър горчива вода, където понякога плува късче ряпа или — в празнични дни — парче картоф. Въпреки нетърпението да заситят поне малко непрестанния глад, децата трябва да се подредят в редица, за да отидат в клозетните помещения и да се измият в големите метални корита, преустроени в умивалници.
Дита се отправя към ъгъла на учителя Моргенщерн и прибира от него книгата на Хърбърт Уелс, с която е обяснявал на учениците си падането на Римската империя. Учителят прилича на опърпан Дядо Коледа, с вечно разрошена бяла коса, с пораснала прошарена брада и снежнобели вежди. Облечен е с протрито сако, разшито на раменете и без копчета, но той върви изправен, с церемониално достолепие, а в обноските му се долавя старомодна и леко прекалена любезност, като например навика да нарича „господин“ и „госпожо“ дори най-малките деца.
Дита поема книгата с двете си ръце — страх я е, че този толкова непохватен човек може да я изпусне. След инцидента, който предизвика по време на инспекцията и който всъщност я спаси от Свещеника, Дита изпитва към него особено любопитство и някои следобеди отива при него. Учителят Моргенщерн винаги се изправя припряно, когато я вижда да се приближава, и ѝ се покланя като версайски благородник. Понякога без никаква връзка започва да говори за първото, което му хрумне.
— Знаеш ли какво значение има разстоянието между веждите и очите? — пита той заинтригувано. — Трудно е да намериш хора с точното разстояние, нито твърде близко, нито твърде раздалечено.
Говори бързо и въодушевено по най-абсурдни теми, но също може внезапно да млъкне, загледан в тавана или в пространството пред себе си. Ако някой се опита да го прекъсне, той му прави жест с ръка да почака за момент.
— Слушам как колелата на мозъка ми се въртят — обяснява сериозно.
Не участва в разговорите на учителите в края на деня. А и няма да е добре приет. Повечето смятат, че е леко смахнат. В следобедите, когато учениците му играят зад бараката с други групи, той обикновено седи сам. От малкото използвани листове, които се изхвърлят, защото вече не побират нито един ред повече, учителят Моргенщерн майстори хартиени птички.
Когато този следобед Дита се приближава до него, той оставя наполовина сгъната една човка и се изправя припряно, прави поклон с глава и я гледа през счупените си стъкла на очилата.
— Госпожица библиотекарката… За мен е чест.
Леко я досмешава от този прием, който я ласкае и я кара да се чувства по-голяма. За момент се пита дали не се подиграва с нея, но отхвърля тази мисъл. Погледът му е добродушен. Учителят ѝ говори за сгради, защото преди войната е бил архитект. Когато тя му казва, че още е такъв, че след войната ще продължи да вдига сгради, той се усмихва благосклонно.