— Вече нямам сили да вдигам нищо, нито дори да се вдигна от тази толкова ниска табуретка.
Преди да се озове в „Аушвиц“, бе прекарал няколко години, без да може да упражнява професията си, защото е евреин. Казва ѝ, че паметта започва да му изневерява.
— Вече не си спомням формулите за изчисляване на товарите и ръката ми толкова трепери, че не бих могъл да направя чертеж дори на басейн.
И като изрича това, се усмихва.
Признава ѝ, че понякога ѝ иска някоя книга, но после се отплесва да говори за други неща и не успява дори да я отвори.
— Тогава защо я поръчвате? — укорява го тя ядосано. — Не виждате ли, че книгите са малко и не може да се поръчват от каприз?
— Права сте, госпожице Адлерова, напълно сте права. Моля да ме извините. Аз съм капризен и егоистичен старец.
После млъква и Дита не знае какво да каже. Човекът наистина изглежда разкаян. След малко внезапно се усмихва. Разказва ѝ тихичко, че когато държи книга върху коленете си, докато говори на децата за историята на Европа или за преселението на евреите, се чувства като истински учител.
— Така децата слушат повече. Не биха обърнали никакво внимание на думите на един смахнат старец, но ако това са думите от книга, вече е друго нещо. Книгите пазят в страниците си мъдростта на този, който ги е написал. Книгите никога не губят паметта си.
Накланя към Дита глава, за да ѝ довери нещо много тайно и мистериозно, и тя вижда отблизо рошавата му брада и малките му очи.
— Госпожице Адлерова, книгите знаят всичко.
Оставя Моргенщерн, погълнат от майсторенето на тюлен от хартия. Струва ѝ се, че на стария учител му хлопа дъската, но въпреки това нещата, които казва, са едновременно абсурдни и разумни. Всъщност не знае дали да го нарече луд, или мъдрец.
Лихтенщерн ѝ прави нетърпеливи знаци да отиде при него. На лицето му е изписано безкрайно раздразнение, все едно че са му свършили цигарите.
— Директорът каза, че харесва предложението ти.
Заместник-директорът я наблюдава, за да види победоносната ѝ реакция, но Дита не е малко момиче — тя умее да се смее вътрешно. Така че лицето ѝ е сериозно и съсредоточено, докато Лихтенщерн гледа кисело. Душата ѝ обаче подскача от радост, като върху еластичен трамплин.
— Съгласи се и така ще бъде. Той е шефът, но при най-малкия сигнал за инспекция книгите трябва да се скрият веднага. За всичко това ще отговаряш ти.
Тя кимва с глава.
— Имаше обаче една точка, по която не отстъпих — заявява той малко по-оживено, сякаш това реабилитира наранената му гордост. — Хирш настояваше той да носи вътрешните джобове, в случай че има инспекция. Обясних му, че е глупаво. Той трябва да посреща войниците, ще бъде на две педи от тях, не може да носи такъв обемист товар. Заинати се ужасно. Нали е германец. Но аз съм чех. Той е твърдоглав, но аз съм издръжлив. И стана моето. Всеки ден различен помощник ще бъде с теб в библиотеката.
— Чудесно, господин Лихтенщерн! Утре ще открием обществената библиотека!
— На мен тези книги ми се струват лудост. — И въздиша, докато се отдалечава. — Но тук има ли нещо, което да не е лудост?
Напуска доволна, но и неспокойна бараката, мислейки как да организира работата на библиотеката по най-добрия начин. Отвън я чака Маргит. От отсрещната барака лечебница виждат да излиза един мъж, който тегли количка с труп, покрит с платно. Гледката на трупове е толкова обичайна, че вече почти на никого не прави впечатление. Двете момичета се споглеждат, но не казват нищо, по-добре е да не говорят. Вървят мълчаливо, докато насреща им се задава Рене, едно червенокосо момиче, с което Маргит се е сприятелила на опашката за супа. Дрехите ѝ са целите в кал след работата ѝ в изкопите за дренаж и има сенки под очите.
— Какъв лош късмет извади с работата, Рене!
— Лошият късмет ме преследва…
Изрича това с леко загадъчен тон, за да привлече вниманието им. Прави им знаци с ръка и тръгва по пътеката между две бараки. Зад едната от тях си намират място, отдалечено на няколко метра от група мъже, които приказват шепнешком и ги поглеждат подозрително. Явно разговарят за политика. Трите се сгушват една до друга, за да им е по-топло, и тогава Рене им казва:
— Един пазач ме гледа.
Двете се споглеждат учудено. Маргит не знае какво да каже, а Дита подхвърля шеговито:
— На пазачите им плащат за това, Рене. За да гледат затворниците.