— Гледа ме по различен начин… Втренчено. Изчаква ме след проверката и ме следи с поглед. И на вечерната проверка прави същото.
Дита е на път да се пошегува отново и да ѝ каже, че е много суетна, но тя изглежда толкова разтревожена, че решава да мълчи.
— В началото не му обърнах внимание, но днес следобед, докато обикаляше лагера, се отклони от пътя си по средата на лагерщрасе и се приближи до изкопа, където работехме. Не посмях да се обърна, но забелязах, че е много близо до мен. После се отдалечи.
— Може само да е надзиравал работата в изкопа.
— Но веднага се върна в средата на лагерщрасе. Наблюдавах го, повече не се отклони от пътя си. Сякаш надзираваше само мен.
— Сигурна ли си, че е същият есесовец?
— Да, нисичък е, лесно се разпознава. — Като изрича това, тя покрива лицето си с двете длани. — Страх ме е.
Рене отива да види майка си, навела глава и разтревожена.
— Това момиче си внушава — казва Дита с леко презрение.
— Уплашена е. И аз съм уплашена. Никога ли не те е страх, Дита? Теб наистина те наблюдават. Би трябвало да си още по-уплашена, а в действителност най-малко те е страх. Много си смела.
— Понякога човек изпитва нужда да каже това, което чувства.
Замълчават за момент и после се разделят. Дита се връща на лагерщрасе и завива към бараката си. Започнало е да вали сняг и хората се прибират в бараките си. Приличат на мръсни обори, но поне вътре не е толкова студено. Отдалече вижда, че при вратата на блок 16, който е нейният, няма събрани хора, както е обичайно, особено сред семейните, които се възползват от времето преди вечерния час, за да се видят. След малко открива причината да няма никой. Музиката от операта „Тоска“ на Пучини се носи във въздуха. Дита я познава добре, тя е една от любимите на баща ѝ. Някой свири с уста акордите ѝ и като се вглежда, съзира една фигура с фуражка на офицерите от СС, облегната на рамката на вратата.
— Господи…
Изглежда, сякаш чака някого. Никой обаче не желае да бъде чакан от него. Дита спира по средата на лагерщрасе. Не знае дали я е видял. В този момент я изпреварва група от четири жени, които бързат, за да стигнат в бараката преди вечерния час, като си приказват шумно за мъжете си. Дита ги настига, навежда глава и тръгва точно зад тях, за да я прикрият. Когато стига до вратата на бараката, ги изпреварва бързо и без да вдига глава, влиза почти тичешком.
Веднъж в една книга за африканската фауна прочете, че ако някой се озове пред лъв, никога не трябва да тича, а да се движи много бавно. Може да е направила фатална грешка, като е влязла тичешком, но си мисли, че едно е да срещнеш лъв, и друго — психопати от СС, за които в книгата не пишеше нищо. Влязла е с наведена глава, за да мине по-незабелязано, но все пак е успяла да погледне крадешком капитана лекар. Веднъж при баща ѝ дойде един ветеран от Голямата война. Бе изгубил едното си око от шрапнел от бомба и имаше стъклено око. Не е забравила безучастния поглед на това око, което в действителност не виждаше нищо, защото беше само неодушевена материя. Такъв е и погледът на Менгеле, като на ледени очи от стъкло, в които няма нито живот, нито някаква емоция.
Страх я е, че гладният лъв ще тръгне след нея. Стига почти тичешком до мястото си и с един скок се качва на нара. За пръв път се радва на присъствието на ветеранката с белега и се сгушва между мръсните ѝ крака, сякаш там може да се скрие от този капитан лекар, който вижда всичко. Не чува забързани стъпки зад себе си и това временно я успокоява.
Досега никой не я е виждал да тича. Струва ѝ се неизискано. За какво да тича? Един затворник не може да се скрие никъде. Все едно да ловиш риба в аквариум.
Майка ѝ, забелязала тревогата ѝ, ѝ казва да не се безпокои, защото има още време до вечерния час. Тя се съгласява и престорено се усмихва, все едно че всичко е наред.
Казва лека нощ на майка си, после на мръсните чорапи на ветеранката, от които се носи воня на развалено сирене. Не получава отговор. А и не го очаква. Пита се какво търси Менгеле на входа на бараката ѝ. Ако я е чакал, ако толкова могъщ човек като него смята, че Дита може да крие нещо от началниците на лагера, защо не я арестува? Не знае. Менгеле разпаря хиляди хора и гледа вътрешностите им с лакоми очи, но никой не е могъл да види какво има в главите им. Светлините угасват и най-после се чувства в безопасност. Само че не престава да мисли и осъзнава, че е сгрешила.
Когато Менгеле я заплаши, тя се поколеба дали да уведоми за това ръководството на блок 31. Ако го направеше, щяха да я освободят от поста ѝ на библиотекарка, за да не се излага на опасност. Ако това се случеше, всички щяха да помислят, че е поискала да напусне от страх. Затова е направила точно обратното: библиотеката да е по-достъпна и също по-видима. Поела е по-голям риск, така че никой да не храни и най-малкото съмнение — Дита Адлерова не се страхува от нито един нацист.