Извинява се на двамата млади хора, чиито очи искрят, че има спешна работа. Оттегля се дискретно, за да ги остави на воля да хвърлят мрежите на любовта, които са толкова прозрачни и същевременно толкова здрави, а понякога толкова лепкави, че човек остава оплетен в тях, дори да не иска.
— Казвам се Руди.
— Знам. Аз се казвам Алис.
Когато остават сами, Розенберг пуска в ход най-добрия си репертоар за съблазняване, който, в интерес на истината, е твърде оскъден — никога не е имал приятелка. И никога не е имал сексуални отношения с жена. В „Биркенау“ всичко, с изключение на свободата, може да се купи и продаде, включително сексът. Но той никога не е искал или не се е осмелил да надникне в този нелегален пазар на плът. За момент настъпва мълчание и той бърза да го запълни, защото внезапно осъзнава, че нещото, което най-много желае в света, е това изящно като сърна момиче да не си тръгне, да остане завинаги там, от другата страна на оградата, и да му се усмихва с розовите си устни, изпръхнали от студа, които той иска да покрие с целувки.
— Как върви работата в блок трийсет и едно?
— Доста добре. Ние, помощниците, се грижим всичко да е на мястото си. Едни палят печката, когато има въглища или дърва, но това е доста рядко. Други хранят най-малките. Също метем пода. Аз сега съм в групата, отговаряща за моливите.
— Моливи?
— Има много малко истински моливи и те се пазят за специални случаи. Ние правим едни доста примитивни, но вършат работа.
— И как ги правите?
— Първо майсторим нещо като ножче от лъжичка, която сплескваме с два камъка, докато стане остра и може да реже. После с това ножче острим трески, които намираме наоколо. Аз обикновено върша последната част — обгарям върха им, докато стане черен като въглен. С това децата могат да напишат няколко думи. И това правя всеки ден.
— Но там има толкова деца! Ще се опитам да намеря няколко молива…
— Наистина? — Очите на Алис заблестяват и това се харесва на Руди. — Но ще бъде много трудно да ги внесем в лагера.
Това още повече му харесва. Предоставя му възможност да се изтъкне.
— Само ми трябва някой доверен човек от другата страна на оградата… Може да си ти.
Тя кимва въодушевено, щастлива, че може да бъде полезна на Хирш, към когото изпитва, като всички други помощници, дълбоко възхищение.
Миг след като изрича това, регистраторът е обхванат от колебание. До момента му е провървяло в „Аушвиц“ и той е получил привилегирована длъжност, защото е изиграл умело картите си. Успял е да спечели влиятелните затворници, които имат доверени длъжности, винаги рискува само доколкото е необходимо и търгува с продукти и услуги без голям риск и с висока печалба за неговия статус. Намирането на моливи, за които ще трябва да даде нещо в замяна и които са предназначени за една напълно безполезна детска барака, не е изгодно, нито разумно. Обаче при вида на усмивката и блясъка на черните очи на това момиче бързо забравя колебанията си.
— След три дни. Точно на това място на оградата. По същото време.
Алис се съгласява и се отдалечава тичешком. Наблюдава я как бърза, с разрошена от студения следобеден вятър коса. Ще се наложи да наруши правилото за оцеляване, което до момента му върши добра работа: да не върши услуги, за които няма да получи нищо в замяна. Когато печалбата е малка, загубата е близо. А в „Аушвиц“ не можеш да си позволиш лукса да загубиш каквото и да е. С това момиче сключи лоша сделка и въпреки това, незнайно защо, е доволен. Докато се връща в бараката си в лагер БIIа, усеща слабост в краката си. Никога не е предполагал, че влюбването прилича толкова на грип.
Краката на Дита Адлерова също треперят. Коленете ѝ се удрят едно в друго като маракаси. Децата и учителите влизат и забелязват, че библиотекарката стои зад печката и че пред нея има книги. Сякаш е продавачка на щанд. От месеци, поне от Терезин, не са виждали толкова книги накуп. Учителите се приближават и четат гръбчетата, които са четливи, питат с поглед дали може да ги вземат, за да ги прелистят, и Дита кима утвърдително. Но не сваля поглед от тях. Когато една жена разгръща по-енергично книгата по психоанализа, Дита я моли да внимава. Всъщност изисква това от нея, но го прикрива с усмивка, и учителката я поглежда, чувствайки се малко неловко, че я мъмри едно четиринайсетгодишно момиче.