Фреди прави пауза и поглежда слушателите си, които стоят с широко отворени очи.
— Ние сме по-силни от тях, защото сърцето ни е по-силно. По-добри сме от тях, защото сърцето ни е по-могъщо. Затова няма да успеят да ни сломят. Затова ще се върнем в земята на Палестина и ще се изправим на крака. И никой повече няма да ни унижава. Защото ще се въоръжим с достойнство и с остри мечове. Лъжат онези, които твърдят, че сме народ от счетоводители; ние сме народ от воини и ще върнем стократно ударите и нападенията, които сме понесли.
Дита присъства мълчаливо известно време, после дискретно се отдалечава. Думите на Хирш докосват сърцето на всекиго. Нейното също.
Ще говори с него, когато другите си отидат. Не иска наоколо да се навъртат любопитни хора, когато разкаже инцидента с Менгеле. Все още има твърде много учители и помощници, които са се събрали на групички и си приказват. Различава някои от големите момичета, които се смеят. И някои момчета, които ѝ приличат на пъпчасали пуяци, като онзи Милан, който се мисли за голям хубавец. Е, наистина е хубав, но ако някой глупак се опита да флиртува с нея, ще го прати по дяволите. Макар вече да знае, че Милан никога няма да обърне внимание на кльощаво момиче като нея. Дори при оскъдната храна в лагера някои имат добре оформен ханш и страхотни гърди.
Решава да изчака всички да се разотидат, за да говори с Хирш. Скрива се в нишата зад едни купчини дъски, където понякога стои учителят Моргенщерн, и сяда на една табуретка. Ръката ѝ докосва някаква хартия — леко смачкана птица с остра човка. Хрумва ѝ да отвори албума от снимки в главата си и да се върне в Прага, може би защото когато човек не може да мечтае за бъдещето, винаги може да го направи с миналото.
Намира една много ясна снимка: майка ѝ пришива противна жълта звезда на прекрасната ѝ морскосиня блуза. Това, което най-много я шокира в тази картина, е лицето на майка ѝ: съсредоточено, невъзмутимо, сякаш прави подгъв на пола. Спомня си, че когато я попита ядосано какво прави с любимата ѝ блуза, тя само ѝ отвърна, че това просто е една звезда от плат. Дори не вдигна очи да я погледне. Дита си спомня, че тогава почервеня от възмущение, защото тази жълта звезда от дебел плат стоеше грозно на морскосинята ѝ сатенена блуза и си мислеше, че ще стои още по-грозно на зелената ѝ рокля. Не разбираше как майка ѝ, която беше толкова елегантна, която говореше френски и четеше онези красиви европейски списания за мода, които държеше върху холната масичка, може да пришива тези кръпки от плат на дрехите. „Война е, Едита, война е“ — прошепна ѝ, без да вдига поглед от дрехата. И тя замълча и го прие като нещо неизбежно, както майка ѝ и възрастните вече го бяха приели. Беше война, нищо не можеше да се направи.
Сгушва се в скривалището си и търси друга картина — от деня, в който навърши дванайсет години. Може да види апартамента, родителите си, дядо си и баба си, лелите и чичовците, братовчедите. Тя е в средата, заобиколена от цялото семейство. Усмихва се с онази своя меланхолична усмивка, която се появява, когато сваля маската на дръзко момиче и се появява срамежливата Дита, криеща се зад привидната си безцеремонност. Странното в картината е, че никой друг от семейството ѝ не се усмихва.
Спомня си добре това последно празненство, с прекрасен сладкиш, приготвен от майка ѝ. Оттогава не е виждала торта, сега празненството е да намериш парче картоф в солената течност, която наричат супа. Вярно е, че онзи щрудел — въпреки че сега при спомена за него устата ѝ се пълни със слюнка — беше много по-малък от сладкишите, които майка ѝ обикновено правеше, но не се оплака, защото знаеше, че цяла седмица е обикаляла магазините, за да намери още стафиди и ябълки. Само че безуспешно. Идваше всеки ден да я вземе от училище с празна пазарска чанта, но нито веднъж не издаде разочарованието си.
Такава беше майка ѝ — не обясняваше нещата, сякаш беше нередно да споделя тревогите си. Мисли си, че би искала да ѝ каже: мамо, излей си душата, разкажи ми всичко… но тя беше жена от друго време, издялана от друг материал, като този на онези керамични тенджери, които задържат топлината и всичко остава вътре. За разлика от нея дванайсетгодишната Дита охотно разказваше всичко на всички, обичаше да говори и да ѝ говорят, да прави стойка на ръце срещу стената на фасадите и да сърба шумно супата. Беше щастливо момиче и като се замисли добре, вярва, че дори сега, в този ужасен лагер, не се е отказала да бъде щастлива.