Подава глава и вижда, че вратата на стаята на Хирш е отворена и че вътре свети. Хирш изпраща някого до входа на бараката и отваря предпазливо вратата.
— Почакай, наблизо има хора.
— Изглеждаш разтревожен, Фреди.
— Мисля, че Лихтенщерн подозира нещо. В никакъв случай нито той, нито друг от блок трийсет и едно не трябва да знаят. Ако научат, с мен е свършено.
Другият се смее.
— Стига, не се притеснявай толкова. Какво могат да ти сторят? В крайна сметка те са еврейски затворници. Не могат да те разстрелят!
— Ако научат как ги лъжа, на някого ще му се прииска да го направи.
Другият излиза от бараката и Дита успява да го види бегло. Едър мъж с широка мушама. Вижда също, че си слага качулката, въпреки че не вали, сякаш не иска да го разпознаят. Съзира обувките му — не са обичайните налъми на затворниците, мъжът носи лъскави ботуши.
„Какво прави тук един есесовец?“, пита се тя.
Вижда Хирш да се връща с наведена глава към стаята си. Никога не е изглеждал толкова съсипан. Той, който винаги върви изправен, сега върви прегърбен.
Стои вцепенена в скривалището си. Не разбира това, на което току-що е станала свидетел. Всъщност изпитва ужас да го разбере. Чула е ясно това, което Хирш каза: той ги лъже.
Но защо?
Усеща, че краката ѝ треперят, и сяда отново на табуретката. Беше я срам, че не е казала на Хирш цялата истина, но всъщност той крие от тях, че се среща тайно с членове на СС, които се възползват от нощния мрак, за да се движат незабелязано из лагера.
Господи…
Въздиша и се хваща с две ръце за главата.
Как да каже истината на човек, който крие истината? Щом не могат да се доверят на Хирш, тогава на кого?
Толкова е объркана, че когато се изправя, се усеща замаяна. Когато Хирш се затваря в стаята си, Дита излиза безшумно от бараката. Вратите на бараките са като тези на стаите в лудниците: нямат резе, за да се затварят отвътре.
В този момент прозвучава сирената, която известява вечерния час. Последните окъснели затворници тичат към бараките си. Дита няма сили дори да тича. Въпросите ѝ тежат като камъни, заплитат се в краката ѝ.
Ами ако мъжът, с когото разговаряше, не е бил есесовец, а някой от Съпротивата? Но тогава защо толкова се притеснява, че хората от блок 31 ще научат, като Съпротивата е на тяхна страна? И колко членове на Съпротивата говорят с този педантичен берлински акцент?
Господи…
Постоянно се носеха слухове за съществуването на информатори и шпиони на нацистите сред затворниците. Не може да спре треперенето на краката си.
Не, не и не.
Хирш доносник? Ако някой ѝ бе казал това преди два часа, щеше да му издере очите! Няма логика да е информатор на СС, когато той самият мами нацистите, превръщайки блок 31 в училище. Няма логика. Внезапно ѝ хрумва, че може би той се преструва пред нацистите, че е информатор, но сведенията, които им дава, са маловажни или фалшиви и по този начин ги успокоява.
Само че тогава си спомня начина, по който Хирш се върна с наведена глава в стаята си, когато остана сам. Изглеждаше по-скоро като човек, изпитващ вина, отколкото горд от себе си, че е изпълнил своята мисия.
Влиза в бараката, когато капото вече е на вратата с пръчката, с която удря тези, които пристигат след вечерния час, и Дита покрива главата си с ръце, за да омекоти удара. Удря я много силно, но почти не усеща болката. Когато се изкатерва на сламеника, една глава се надига от съседния нар. Майка ѝ.
— Много закъсня, Едита. Добре ли си?
— Да, мамо.
— Наистина ли си добре? Да не ме лъжеш?
— Неее — отвръща ѝ тя неохотно.
Дразни се, че майка ѝ се отнася с нея като с малко момиче. Иде ѝ да ѝ каже, че я лъже, че в „Аушвиц“ всички лъжат всички. Но няма да е честно да излива върху майка си гнева, който я задушава.
— Значи всичко е наред?
— Да, мамо.
— Млъкнете, кучки, за да не ви откъсна главите! — изкрещява една жена.
— Стига сте говорили! — заповядва капото.
В бараката се възцарява тишина, но ехото продължава да кънти в главата на Дита. Значи Хирш не е този, за когото го смятат? Тогава кой е?
Опитва да си припомни всичко, което знае за него, но осъзнава, че не е кой знае колко. Бе го видяла на игрището в околностите на Прага, а после го срещна в Терезин.
Гетото Терезин…
8
Спомня си ясно написаното на машина писмо с печата на имперския протектор върху мушамата на червени квадратчета на масата, в малкия апартамент в квартал „Йозефов“. Малък лист хартия, който променяше всичко. Дори името на селището Терезин, на шейсет километра от Прага, написано там по германски образец, с черни главни букви, които сякаш крещяха името му: ТЕРЕЗИНЩАТ. До него, думата „Преместване“.