Сега вече Дита затвори книгата и наостри уши. Любопитството ѝ набъбна като бобено зърно във вода и тя помоли Ханка да я заведе при момчетата. „Веднага!“ Момичето, което беше полугерманка, се опита да ѝ каже, че е доста късно, че ще я заведе на следващия ден, но Дита я прекъсна и още се усмихва, когато си спомня за това:
— Нямаме следващ ден, всичко трябва да е сега!
Двете се запътиха бързо към блок Л417, който беше за момчета, но можеха да приемат посетители до седем часа вечерта. Ханка се спря за миг на входа и се обърна със сериозно изражение към Дита:
— Внимавай с Лудек, много е хубав! Но не флиртувай с него, аз го видях първа.
Дита вдигна тържествено дясната си ръка и двете се качиха със смях по стълбата. Когато стигнаха горе, Ханка се заговори с едно високо момче и тя се приближи до друго, което рисуваше планетата Земя, гледана от Космоса.
— Какви са тези странни планини най-отпред? — попита тя.
— Това е Луната.
Петър Гинц беше главен редактор на „Ведем“, нелегалното списание, списвано на отделни листове, което се четеше на глас в петъците и което информираше за събитията в гетото, но също приемаше статии, стихотворения и други материали. Беше голям почитател на Жул Верн и сред любимите му четива беше „От Земята до Луната“. Вечер, излегнат на нара си, мислеше колко страхотно би било да има оръдие като господин Барбикан и да се изстреля в една огромна капсула към Космоса. Остави за миг рисуването, вдигна глава и огледа внимателно момичето, което го бе заговорило толкова дръзко. Имаше буден поглед и това му хареса, но нарочно се обърна към нея със строг глас:
— Струва ми се, че си много любопитна.
Дита се изчерви и изведнъж цялата ѝ стеснителност изби на повърхността. Съжали, че е толкова бъбрива. Тогава Петър смени тона.
— Любопитството е основното качество на добрия журналист. Аз съм Петър Гинц. Добре дошла във „Ведем“!
Дита се пита каква статия за дейностите на блок 31 би написал Петър Гинц, ако беше там. Пита се какво ли е станало с това слабичко и чувствително момче, което казваше, че родителите му ще го научат да говори есперанто, език, създаден да служи на всички мъже и жени на Земята, за да се разбират помежду си. Една твърде трудна за осъществяване идея.
На следващия ден Дита вървеше край тъй наречените Дрезденски блокове заедно с Петър. Когато той я попита дали иска да го придружи за едно интервю за списанието, тя след секунда — вероятно по-малко — отговори „да“. Щяха да интервюират директора на библиотеката.
Беше въодушевена от нещата, които ѝ показваше това момче. Струваше ѝ се вълнуващо да работи като журналистка и се почувства горда, когато се озова заедно с Петър Гинц на входа на сградата Л304, където се намираше библиотеката, и попитаха дали директорът, доктор Утиц, може да приеме двама репортери от списание „Ведем“. Жената им се усмихна любезно и ги помоли да почакат.
След няколко минути се появи Емил Утиц, който преди войната е бил професор по философия и психология в Карловия университет в Прага и колумнист в различни вестници.
Разказа им, че в тази библиотека има около шейсет хиляди тома, събрани след опразването и плячкосването на стотици обществени и частни библиотеки на еврейската общност. Обясни им също, че все още не разполагат с читалня и че поради тази причина библиотеката е мобилна — разнасят книгите по сградите и ги заемат на желаещите. Петър го попита дали наистина е бил приятел на Франц Кафка. И той кимна с глава.
Главният редактор на „Ведем“ му поиска разрешение да придружи един от библиотекарите, докато разнася книги, за да може да обясни работата им в списанието, и Утиц охотно се съгласи.
Дита не можа да види меланхоличната усмивка на професора, когато те си тръгнаха въодушевени и щастливи. Доктор Утиц си припомни с тъга сбирките в кафене „Лувър“, сякаш съжаляваше за всичко онова, което не бе успял да попита Кафка, за всичките неща, които тогава не му бе разказал, а сега вече се бяха изгубили завинаги. Запита се какво ли щеше да напише Франц, ако бе живял достатъчно, за да види какво ставаше сега. А Утиц дори не можеше да знае, че по-късно две от сестрите на Кафка — Ели и Вали, щяха да умрат в газовите камери на лагера на смъртта „Хелмно“ и че най-малката, Отла, също ще бъде убита с газ „Циклон“ в „Аушвиц-Биркенау“.
Всъщност авторът на „Метаморфозата“ узна преди всички останали това, което щеше да се случи — че всички хора ще се превърнат за една нощ в чудовищни създания.