— Ще изпратя някой войник да донесе един.
— Защо да се разкарва само за един? Най-добре да донесе цяла кутия.
Есесовецът го поглежда втренчено, а после се усмихва.
— Цяла кутия ли, Розенберг? За какво са ти толкова моливи?
Осъзнава, че ефрейторът не е толкова глупав, колкото изглежда. Така че също се усмихва лукаво. Приличат на двама съучастници.
— Ами тук има много за писане. А и ако някой молив е в повече, на хората в склада за дрехи също ще им дойде добре, за да водят регистрите си. Ако им дадеш няколко молива, в замяна могат да ти се отплатят с чифт нови чорапи.
— И с някоя еврейска курва!
— Може би.
— Ясно…
Есесовецът го гледа изпитателно. Ако го издаде, с него е свършено. Трябва да действа бързо.
— Е, просто човек трябва да е любезен с хората. Така и те ще бъдат любезни към него. Някои дори ме черпят с цигари.
— Цигари?
— Понякога в дрехите, които носят в пералнята, намират в джобовете по някой пакет цигари. Веднъж дори видях светъл тютюн.
— Светъл?
— Светъл. — Изважда от джоба на ризата си една цигара. — Като този.
— Ти си бил голям шмекер, Розенберг — усмихва се ефрейторът.
— Трудно се намират, но може да ви намеря няколко такива.
— Обичам светлия тютюн. — И при тези думи в очите му блясва алчно пламъче.
— Има друг вкус, наистина. Не е като черния тютюн.
— Не…
— Светлият тютюн е като русокосите жени… Друго качество.
— Да…
На следващия ден Розенберг отива на срещата с Алис и носи в джобовете си два снопа с моливи. Ще трябва да направи някои услуги, за да намери цигари за ефрейтора, но това не го тревожи особено. Знае как да го направи. Докато върви към оградата, отново се замисля за семейния лагер. Никога не са позволявали на евреите да живеят семейно. За какво служат деца и старци в лагер за принудителен труд и за изтребление? Сред десетки лагери БIIб е изключение. Защо нацистите са го допуснали? Пита се дали Фреди Хирш знае нещо повече от това, което показва. Дали крие някой ас в ръкава си? И защо не? Нима не го правят всички? Самият той не казва на Шмулевски за добрите контакти, които поддържа с някои есесовци, което му позволява да търгува с дребни продукти. Съпротивата не гледа с добро око на това, но на него му е изгодно. Сигурно самият Шмулевски, привидно толкова строг и сдържан, също не разкрива всичките си карти. Нима не е помощник на германския капо на бараката му? Какви ли отстъпки е трябвало да направи героят интербригадист, за да получи този изгоден пост? Колко карти се крият под калта на „Аушвиц“?
Разхожда се зад бараките, докато най-после вижда Алис да се приближава и тогава тръгва към оградата. Ако дежурният на кулата е от сприхавите, всеки момент може да изсвири, като им заповяда да се отдалечат. Алис е от другата страна на оградата, само на няколко метра. Руди мисли от два дни за този момент и когато я вижда, изпитва радост, която го кара да забрави всичките си неволи.
— Седни.
— И права съм добре. Земята е кална.
— Но трябва да седнеш, така че пазачът да знае, че само си приказваме, и да не си помисли, че кроим нещо друго близо до оградата.
Тя сяда и полата ѝ се вдига и разкрива за миг пликчетата ѝ, удивително бели във вездесъщата кал. Руди усеща как тялото му се наелектризира.
— Как вървят нещата? — пита го Алис.
— Сега, като те виждам, вървят добре.
Алис се изчервява и се усмихва поласкана.
— Нося ти моливи.
Тя не изглежда много изненадана и това леко разочарова Руди. Очакваше моливите да произведат нужния ефект и тя да каже нещо, почти да припадне от вълнение. Момичето сигурно не знае, че незаконното търгуване в лагера не е проста работа и че дори е трябвало да рискува с един есесовец.
Руди не познава жените. Алис е много впечатлена, просто би трябвало да погледне в очите ѝ, за да разбере това. Мъжете винаги очакват да им се казва всичко.
— И как ще ги вкараш в нашия лагер? По някой човек?
— В тези времена не можеш да се довериш на никого.
— Тогава?
— Ще видиш.
Руди поглежда крадешком към войника на кулата. Доста далече е и се различава само част от торса и главата. Но носи пушка на ремък през гърдите и гърба и затова Руди знае в кой момент е обърнат към тях и в кой е с гръб — когато е с лице към тях, върхът на пушката, който се подава над дясното му рамо, сочи към вътрешността на лагера. Когато се обръща с гръб, върхът на пушката се измества встрани и сочи в посока извън лагера. Благодарение на този случаен компас Руди забелязва, че войникът се върти бавно, на интервали. Когато вижда, че дулото се завъртва към входа, той смело пристъпва към оградата. Алис слага ужасена ръка на устата си.