— Бързо, приближи се!
Изважда от джоба двата снопа моливи, вързани с лента, и внимателно ги промушва през дупките на електрифицираната ограда. Алис бързо ги взема от земята. Никога не се е приближавала толкова близо до оградата, по която тече ток от хиляди волтове. Двамата се отдръпват няколко метра назад и точно тогава Руди вижда как дулото започва да се върти като стрелка на часовник и войникът се обръща с лице към тях.
— Защо не ме предупреди, че ще го направим така? — пита го тя с биещо до пръсване сърце. — Щях да се подготвя!
— За някои неща е по-добре човек да не се подготвя. Понякога трябва да се действа импулсивно.
— Ще дам моливите на господин Хирш. Много сме ти благодарни.
— Сега трябва да си вървим.
— Да…
— Алис…
— Какво?
— Бих искал да те видя отново.
Тя се усмихва. Думите са излишни.
— Утре по същото време? — пита я той.
Тя кимва и тръгва към главната улица на лагера си. Руди ѝ маха за сбогом с ръка. Тя му праща целувка, която прелетява над телената мрежа и той я улавя във въздуха. Никога не е предполагал, че такъв простичък жест може да го направи толкова щастлив.
Тази сутрин има един човек, в чиято глава има истински лабиринт. Дита се вглежда във всеки жест, в начина, по който веждите се вдигат или челюстите се стискат, наблюдава всичко около себе си с усърдието, с което ловците на микроби от книгата на Пол де Крайф не отлепят око от микроскопа. Подобно на детектив се опитва да открие нещо в начина, по който хората се държат. Иска да знае истината, която думите не изричат.
И се надява, че онези, които крият нещо, ще се издадат. Недоверието е сърбеж, който започва бавно, но когато си дадеш сметка за него, вече не можеш да престанеш да се чешеш.
Животът обаче не спира, а и Дита не иска някой да забележи нервността ѝ. Затова отива рано сутринта в библиотеката и сяда на една пейка с опрян на печката гръб. Сложила е книгите на друга, по-дълга пейка отпред. Лихтенщерн ѝ е отстъпил един от помощниците си, за да ѝ помага да следи движението на книгите при смяната на часовете и тази сутрин до нея сяда едно момче с бяла кожа и толкова мълчаливо, че дори не си е отворило устата.
Пръв се приближава един млад учител, който преподава на група деца близо до Дита и който я поздравява с кимване на глава. Чувала е за него, че е комунист, както и че е много образован и дори говори английски. Наблюдава жестовете му, за да разбере дали може да му се вярва, но не знае какво да мисли. Забелязва обаче, че зад преднамереното му безразличие искри интелигентност. Обхожда с поглед книгите и когато го спира на книгата на Хърбърт Уелс, кимва одобрително с глава. После премества очи върху книгата на Фройд и поклаща отрицателно глава. Дита го наблюдава внимателно и почти се страхува от това, което ще каже. Накрая той се замисля за момент.
— Ако Хърбърт Уелс научеше, че е съсед на Зигмунд Фройд, щеше да ти се ядоса.
Дита го поглежда с широко отворени очи и леко се изчервява.
— Не ви разбирам.
— Не ми обръщай внимание. Просто ме шокира да видя заедно рационалист социалист като Уелс и продавач на фантазии като Фройд.
— Фройд фантастични истории ли пише?
— Съвсем не. Фройд е австрийски психиатър, от Моравия, евреин. Гледал е в главите на хората.
— И какво е видял?
— Според него много неща. В книгите си обяснява, че мозъкът е нещо като килер, където спомените изгниват и подлудяват хората. Измислил начин да лекува психичните болести. Карал пациента да легне на един диван и да говори, докато разкаже и последния от спомените си. По този начин изследвал и най-скритите му мисли. Нарекъл го психоанализа.
— Какво е станало с него?
— Прочул се е. Благодарение на това успял да се измъкне от Виена през трийсет и осма. Нацистите влезли в кабинета му, изпочупили всичко и взели хиляда и петстотин долара. Когато му съобщили, казал, че самият той никога не е получавал толкова пари от едно посещение. Познавал много влиятелни хора. Въпреки това не му разрешили да напусне страната и да замине за Лондон с жена си и дъщеря си, докато не подписал документ, в който се твърдяло колко добре се отнасяли с него нацистките власти и колко прекрасен бил животът във Виена на Третия райх. В края на документа ги помолил да добави нещо, защото му се видял недостатъчен, и написал: „Горещо препоръчвам Гестапо на всички“. Нацистите останали много доволни.
— Нищо не разбират от еврейския хумор.