Учителите сядат на няколко табуретки и обсъждат събитията през деня. Дита е останала в скривалището си сред дъските, както понякога прави след края на часовете, за да почете малко, защото книгите не може да се изнасят от блока. В „Аушвиц“ официално книги не съществуват. Съзира една пръчка, подпряна на стената, с панделка в единия край, която образува нещо като примитивна мрежа за пеперуди, макар че е толкова нескопосно вързана, че всяка пеперуда би избягала през дупките. Не се сеща чий може да бъде този толкова безполезен уред. В „Аушвиц“ няма пеперуди.
Забелязва, че в една дупка между дъските има нещо, и като го издърпва, вижда, че е миниатюрен молив, малко парче с черен връх. Но един молив е невероятен инструмент. Вдига от пода една смачкана хартиена птица на учителя Моргенщерн и внимателно я разгъва. Вече разполага с къс хартия, на която да рисува. Смачкана е и наполовина надраскана, но си е хартия. От толкова време не е рисувала… От Терезин.
Един много симпатичен учител по рисуване, който преподаваше на децата от гетото, казваше, че рисуването е начин да се пренесеш далече от там. Беше толкова начетен и толкова пламенен, че тя никога не се осмели да му противоречи. Но нея рисуването не я пренасяше навън, нито я караше да живее живота на други, а тъкмо обратното. То я отпращаше дълбоко в самата нея. Рисуването не беше начин да излезе, а да влезе. Затова картините, които рисуваше в Терезин, бяха тъмни, с раздвижени щрихи, с небе, наситено с мрачносив цвят, сякаш още тогава предчувстваше, че това вътрешно небе ще се превърне в единственото, което ще вижда, когато ги отведоха в „Аушвиц“ — небе, в което облаците са от пепел. Рисуването беше начин да разговаря със себе си в много от онези следобеди, в които я обхващаше отчаянието на една младост, която още не бе започнала и която сякаш вече бе приключила.
Рисува на хартията бараката с островчетата от табуретки, печката като линия и двете пейки — едната за нея и другата за книгите.
До нея долитат гласовете на учителите, особено неспокойни този следобед. Госпожа Мърша кисело се оплаква, че ѝ е невъзможно да обяснява на учениците география и да им разказва за разликата между средиземноморския и континенталния климат, докато се чуват виковете, заповедите и плачът на депортираните, които идват в лагера и минават на няколко метра от бараката на път към душовете, или към смъртта.
— Пристигат влакове и трябва да се преструваме, че не чуваме нищо, и да продължим с урока, докато децата обръщат глава, шушукат помежду си, а ние сякаш не чуваме нищо, сякаш не знаем нищо. Не е ли по-добре да говорим с тях за концентрационния лагер, да им обясним какво става, макар че може би те вече го знаят.
Фреди Хирш го няма, следобед обикновено се затваря в стаята си да работи и все по-рядко участва в социалния живот. Дита често го среща, когато отива да върне книгите в скривалището, и го вижда да пише съсредоточено някакви документи. Веднъж ѝ обясни, че е доклад за Берлин, там проявявали голям интерес към експеримента в блок 31. Дали в тези доклади е тайната, която Хирш се опитва да скрие от другите? В негово отсъствие Мириам Еделщайн е тази, която възразява на мърморещата госпожа Крижкова и ѝ напомня за заповедите на ръководството.
— Да не мислиш, че децата не са притеснени? — засича я друга учителка.
— Тогава с още по-голямо основание — отвръща Мириам Еделщайн. — Какъв е смисълът да го напомняме? Да посипваме със сол раните? Мисията на това училище не е само педагогическа. Ние трябва да им предадем усещане за нормалност, за да не изпаднат в униние, да им покажем, че животът продължава.
— За колко време? — пита един глас и разговорът се разгорещява.
Изникват песимистични или оптимистични коментари, различни теории, с които се опитват да обяснят татуировката на ръката на децата от влака през септември, която говори за специално отношение след шест месеца, и диалогът се превръща в неразбираем шум от гласове.
Дита е единствената млада помощничка, на която е позволено да остава в бараката по това време, и тя се чувства неловко, че е свидетел на спора на учителите. Думата „смърт“ отеква в ушите ѝ като нещо неприлично и греховно, което едно момиче не би трябвало да чува. Затова си тръгва. В този ден Хирш изобщо не се е мяркал. Изглежда, е зает с важна задача. Трябва да се подготви за протоколно посещение на висшето командване. Ключът от стаята му е у Мириам Еделщайн, която ѝ отваря вратата, за да сложи книгите в скривалището. Двете се споглеждат за момент. Момичето се опитва да открие по жестовете и изражението на заместник-директорката следа от притворство или неискреност, но това, което вижда, е дълбока тъга.