Затова предпочита да се върне към страниците за Древен Египет, които я пренасят в света на фараони с тайнствени имена и ѝ позволяват да се качи на лодките им, които плават по Нил. В крайна сметка Хърбърт Уелс е бил прав и машината на времето наистина съществува — това са книгите.
В края на занятията трябва да върне книгите преди проверката. След безкрайното мъчение да стои в строя в продължение на час и половина, докато ги проверят в бараката, тя си тръгва доволна. Днес има урок с баща си по география.
Когато минава край барака 14, вижда Маргит и Рене, седнали отстрани. Току-що е минала тяхната проверка, която е много по-мъчителна, защото е на открито. Изглеждат страшно сериозни и тя се спира да ги поздрави.
— Какво има, момичета? Нещо не е наред ли? Ще измръзнете тук!
Маргит се обръща към Рене, която явно има нещо за разказване. Момичето въздиша.
— Онзи нацист… ме преследва.
— Направи ли ти нещо?
— Не, още не. Но тази сутрин се приближи отново и застана пред мен. Знаех, че е той, затова не вдигнах глава. Но той не си отиваше. Накрая ме докосна по ръката.
— Ти какво направи?
— Знаех, че ако вдигна глава и го погледна, няма да мога да се измъкна. Така че, докато копаех, хвърлих лопата пръст в краката на момичето до мен и тя се развика като луда. Вдигна се шум и останалите надзиратели дойдоха. Той се отдръпна и не ми каза нищо. Но беше дошъл за мен… Не си въобразявам, Маргит го видя вчера.
— Да, след проверката. Двете си приказвахме, преди да влезем в бараката да видим родителите си, и той се спря на няколко крачки от нас. Със сигурност гледаше Рене.
— Ядосано ли я гледаше? — попита Дита.
— Не. Гледаше я втренчено. Как да ти обясня… С онзи мръснишки поглед на мъжете.
— Мръснишки?
— Мисля, че иска да има плътска връзка с Рене.
— Ти луда ли си, Маргит?
— Знам какво говоря. На мъжете всичко им личи по погледа, стоят с отворена уста, сякаш вече те виждат гола. Те са свине.
— Страх ме е — прошепва Рене.
Дита я прегръща и ѝ казва, че всички се страхуват. Че винаги, когато могат, ще бъдат с нея.
Рене плаче и трепери, не се знае дали от студ, или от страх. Маргит също е на път да се разплаче или да кихне. Дита взема една треска от земята и започва енергично да чертае квадрати върху снега.
— Какво правиш? — питат я двете почти едновременно.
— Дама.
— Дитинка, престани! На шестнайсет сме. Не играем на дама. Тя е за малки момиченца.
Тя обаче продължава да чертае усърдно, сякаш не я е чула. Когато свършва, поглежда към тях. Двете я наблюдават в очакване на отговора ѝ.
— Всички са по бараките. Никой няма да ни види!
Рене и Маргит смръщват вежди и клатят отрицателно глава, докато Дита търси нещо по земята.
— Пръчката ще свърши работа — заявява тя и я хвърля върху един от квадратите.
После скача и леко се олюлява.
— Колко си тромава! — смее се Рене.
— Да не мислиш, че ти ще го направиш по-добре при този сняг? — предизвиква я тя, преструвайки се на ядосана.
Рене запретва роклята си и хвърля пръчката, след което започва да скача чевръсто под ръкоплясканията на Маргит. Самата Маргит скача след нея. Тя е най-непохватната от трите. Спъва се, докато скача на един крак, и пада на снега. Дита се опитва да я вдигне, но се подхлъзва върху кора лед и пада назад.
Рене им се смее. Дита и Маргит я замерват от земята със снежни топки, които попадат в косата ѝ и я обсипват със сняг.
И трите се смеят.
Най-после се смеят.
Дита, измокрена, но доволна, си тръгва бързо, защото всяка сряда има урок по география. В понеделник по математика, а в петък по латински. Учителят е господин Адлер, баща ѝ. А тетрадката за записки — главата ѝ.
Още си спомня деня, когато се върна в апартамента в „Йозефов“ и баща ѝ, който вече нямаше кантора, седеше на единствената маса в дома им, тази в хола трапезария, въртейки с пръст глобуса. Дита влезе с ученическата си чанта и отиде да го целуне като всеки следобед. Понякога я слагаше да седне на коленете му и си играеха — назоваваха някоя страна, завъртаха много бързо глобуса и внезапно го спираха с пръст, опитвайки се да уцелят страната. Този ден баща ѝ изглеждаше разсеян. Каза ѝ, че са изпратили съобщение от училището — за ваканция. Думата „ваканция“ е музика за ушите на децата. Но начинът, по който баща ѝ го каза, и внезапността на тази неочаквана ваканция ѝ се сториха подозрителни. Спомня си, че първоначалната радост премина в тревога, когато осъзна, че никога повече няма да има училище. Тогава баща ѝ направи знак да седне на коленете му.