— Ще учиш вкъщи. Чичо Емил е фармацевт и ще ти преподава химия, а братовчедката Рут рисуване. Ще говоря с тях. А аз ще ти давам уроци по езици и математика.
— И по география?
— Разбира се. Ще ти омръзне да пътуваш по света!
И така стана.
Бяха последните времена в Прага до депортирането в Терезин през 1942 г. И гледани от ужаса на „Аушвиц“, не бяха никак лоши. Дотогава баща ѝ беше работил толкова много, че не бе имал достатъчно време, за да бъде с дъщеря си. Затова на Дита ѝ хареса той да ѝ стане учител и да ѝ обяснява, че най-високият връх в света е Еверест и че изворите на подпочвена вода в пустините образуват оазисите.
Уроците бяха следобед. Сутрин баща ѝ ставаше в обичайния за него час, обръсваше се и обличаше костюма си, както бе правил цял живот, като завързваше старателно вратовръзката си с двоен възел. Преди да тръгне към службата си в общественото осигуряване, целуваше нея и майка ѝ, ухаейки на крем за бръснене.
Случи се една сутрин, когато Дита отиде да се разходи в центъра. Мина случайно край кафене „Континентал“ и през стъклото видя вътре баща си. След като се разходи няколко часа, гледайки витрините на магазините, в които ѝ беше забранено да влиза, отново мина край „Континентал“. Баща ѝ седеше на същата кръгла масичка, със същата чаша пред него и със същия вестник. Тогава си спомни за разговорите, които родителите ѝ водеха шепнешком, но винаги когато тя се приближаваше, двамата внезапно млъкваха. Бяха уволнили баща ѝ отдавна, но той не искаше дъщеря му да научи.
Тя си тръгна и никога не му каза, че го е видяла в „Континентал“, където седеше цяла сутрин пред чаша чай и се стараеше пръв да вземе вестника в заведението, чийто собственик, един влиятелен евреин, бе запазил разрешението си за работа.
По пътя към бараката на баща ѝ тя се обръща назад няколко пъти, за да се увери, че Менгеле не е по петите ѝ. В момента обаче се чуди какво да си мисли за директора на блок 31.
Баща ѝ я чака, като всеки понеделник, сряда и петък, когато не вали, отстрани на бараката. Там разстила старо прокъсано одеяло на квадрати, за да седнат на него. Това е нейното училище. Когато пристига, баща ѝ вече е начертал с пръчка в калта карта на света. За да запомни местата, когато беше по-малка, ѝ казваше, че Скандинавският полуостров е главата на огромна змия и че Италия е ботушът на много елегантна дама. Сега обаче ѝ е трудно да разпознае света върху калта на „Аушвиц“.
— Днес ще учим за моретата, Едита.
Не е в състояние да се съсредоточи върху урока. Мисли си колко би се радвал баща ѝ на атласа, който имаха в блок 31, но е забранено книгите да се изнасят, а и с дебнещия я Менгеле е невъзможно дори да си го помисли. Този следобед е твърде разсеяна, за да се вслушва в обясненията, освен това температурите са ниски и завалява сняг.
Затова се радва, когато майка ѝ идва, преди урокът да е свършил.
— Много е студено. За днес е достатъчно, може да се простудите.
Тук, без пеницилин, без одеяла и достатъчно храна, простудите убиват.
Стават и баща ѝ я намята с одеялото, макар сам да трепери от студ.
— Да се прибираме в бараката, скоро ще раздадат вечерята.
— Твърде е оптимистично да наричаш вечеря парче сух хляб.
— Война е, Едита.
— Знам, знам. Война е.
Майка ѝ замълчава и тя се възползва от момента, за да подхване дискретно темата, която толкова я вълнува.
— Татко, ако тук, в лагера, трябва да споделиш някаква тайна, на кого би се доверил сляпо?
— На теб и майка ти.
— Да, знам това. Имам предвид други хора.
— Госпожа Турновска е много добра жена, можеш да ѝ се довериш — отбелязва майка ѝ.
— И още как, ако ѝ кажеш нещо, скоро ще го знаят и жените, които чистят клозетите. Тази жена е като радио — възразява мъжът ѝ.
— Съгласна съм, татко.
— Най-почтеният човек, когото познавам тук, е господин Томашек. Преди малко мина да ни поздрави. Грижа го е за другите, а не само как да се нареди пръв на опашката за супа. Вдъхва им кураж, интересува се как са. Няма много такива хора тук.
— Значи, ако му поискаш мнението за нещо, мислиш, че ще ти каже истината?