— Сигурен съм. Защо питаш?
— Просто така.
Дита мислено си отбелязва, че трябва да се види с господин Томашек, за да го попита какво мисли по въпроса.
— Баба ти винаги казваше, че само децата и лудите говорят истината — казва майка ѝ.
Децата и лудите… Децата почти нищо не знаят за Хирш. Но се сеща за нещо. Моргенщерн… Не може да отиде при който и да е възрастен и да му каже, че се съмнява в човек с авторитета на Хирш, защото със сигурност ще я смъмри, ще я обвини пред другите в предателство или бог знае в какво друго. Но с Моргенщерн такава опасност няма. Ако старецът се разприказва, тя ще отрече, ще каже, че е някоя негова измишльотина. Дали знае нещо за Хирш? Смята, че трябва да провери това.
Разделя се с родителите си под предлог, че ще отива да се види с Маргит. Знае, че пенсионираният архитект обикновено стои до часа за супата в блок 31, понякога в скривалището между дъските, където тя също се крие следобедите, за да почете някоя книга.
Обикновените помощници нямат разрешение да остават след края на занятията, но тя е библиотекарката и има друг статут. Може би затова другите момчета и момичета я гледат накриво и не е успяла да спечели симпатията на връстниците си. Но това не я тревожи особено. Главата ѝ е като врящ котел. Сърцето ѝ е твърде разстроено, откакто червеят на съмнението се вмъкна в него и вече не знае дали Фреди е принц, или селянин.
Група учители разговарят и дори не я забелязват. Отива към дъното и наднича в скривалището. Учителят Моргенщерн изглажда гънките на една птичка от много смачкана хартия. Не е лесно да се сдобие със стари листове, които са много търсени заради разнообразната им употреба, включително за хигиенни цели.
— Добър ден, господине.
— Виж ти, госпожица библиотекарката! Какво приятно посещение! — Изправя се и ѝ се покланя. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, просто се разхождах…
— И добре правите. Половинчасова разходка на ден удължава живота с десет години. Един мой братовчед, който се разхождаше три часа дневно, живя до сто и четиринайсет години. И умря, защото по време на една разходка се спъна и падна в една пропаст.
— Жалко, че това ужасно място не вдъхва желание за разходки.
— Е, върши работа, за да раздвижиш краката. Краката нямат очи.
— Господин Моргенщерн, отдавна ли познавате господин Хирш?
— Бяхме заедно във влака, с който дойдохме. Мисля, че беше…
— През септември.
— Точно така.
— И как ви се стори?
— Стори ми се много вежлив младеж.
— Нищо повече?
— Малко ли ви се струва? В тези времена не е лесно да срещнеш любезен човек. Доброто възпитание вече не се цени.
Дита се колебае, но възможностите да поговори открито с някого са твърде малко.
— Господине, мислите ли, че Хирш крие нещо?
— Да, разбира се.
— Какво?
— Книги.
— Но това вече го знам!
— Не се ядосвайте, госпожице Адлерова. Вие ме попитахте и аз ви отговорих.
— Да, да, извинете. Всъщност исках да ви попитам, така, между нас, дали според вас може да му се има доверие.
— Задавате много странни въпроси.
— Да, забравете.
— Не разбрах добре какво искахте да кажете с това дали може да му се има доверие. В компетентността му като директор на блока?
— Не точно. По-скоро дали е такъв, какъвто изглежда.
Учителят се замисля за момент.
— Не, не е такъв.
— Не е такъв, какъвто изглежда?
— Не. И аз не съм. Нито вие. Никой не е. Затова Бог е направил така, че мислите да са безмълвни, за да можем да ги чуваме само ние. Никой не трябва да знае какво мислим в действителност. Винаги когато казвам това, което мисля, хората ми се сърдят много.
— Разбирам…
— Според мен ме питате на кого може човек да се довери в „Аушвиц“.
— Именно!
— Ще ви призная, че лично аз се доверявам единствено на най-добрия си приятел.
— Това е добре. И кой е най-добрият ви приятел?
— Аз самият. Аз съм най-добрият си приятел.
Дита гледа стария учител, който продължава да изглажда съсредоточено човката на хартиената си птица. Предава се. Нищо няма да измъкне от този човек.
Отива в бараката си, където всичко е спокойно. От два дни не е виждала Менгеле. Това е добре. Но не трябва да се отпуска, този човек има очи навсякъде. Когато си ляга, се замисля дали да не говори за Хирш със заместник-директорката Мириам Еделщайн. Но ако Мириам Еделщайн му е съучастничка? Мъжът ѝ Якуб беше председател на Еврейския съвет в Терезин и нацистите го отделиха от останалите чешки затворници. Мириам е много притеснена и тъгата е изписана на лицето ѝ. Не е възможно да е на страната на нацистите.