— Сега си върви.
— Да, господине.
Дита изтичва към задната част на бараката, за да не я видят на излизане, и там се свлича на земята. Очите ѝ са широко отворени, сякаш ще изхвръкнат от орбитите си.
Добричкият господин Томашек… Какъв негодник!
Отдалечава се предпазливо и се пита какво, по дяволите, се случва в този лагер с истината, която сякаш е потънала в калта.
Сега на кого да се доверя?
В този момент си припомня думите на смахнатия учител Моргенщерн: „Довери се на себе си“.
Накрая лудият старец ще излезе прав.
Тя е сама с проблема си и сама трябва да го реши.
Фреди Хирш също е останал сам в лабиринта си. Може би защото от години се опитва да запуши пукнатините с цимент от лъжи, който при всяко докосване се рони.
Някой чука на вратата на стаичката му. Влиза Мириам Еделщайн и сяда на пода, като опира гръб в стената, сякаш е ужасно уморена.
— Айхман каза ли ти нещо за доклада ти?
— Нищо.
— За какво го иска?
— Бог знае…
— Шварцхубер сияеше, през цялото време се умилкваше на Айхман като малко кученце.
— Или като доберман.
— Да, в лицето прилича на рус доберман. А какво ще кажеш за Менгеле? Изглеждаше изолиран.
— Той действа сам.
Мириам замълчава за момент. Никога не би ѝ хрумнало да говори така за Менгеле, като за някакъв познат.
— Не знам как можеш да се разбираш с толкова противен човек.
— Той разреши колетите с храна, които пристигат в лагера на името на починали затворници, да се дават на блок трийсет и едно. Разбирам се с него, защото това ми е задължението. Някои хора разправят, че Менгеле ми е приятел. Нищо не знаят. Бих се разбрал дори с дявола, ако така ще измъкна нещо полезно за децата ни.
— Вече го правиш. — И тя се усмихва с разбиране.
— Общуването с Менгеле си има едно предимство. Не ни мрази. Твърде умен е за това. Може би поради тази причина е най-страшен от всички нацисти.
— Щом не ни мрази, защо върши всички онези ужасни неща?
— Защото му е изгодно. Той не е от нацистите, които смятат, че евреите сме нисши и уродливи същества, дошли от някой ад. Самият той ми е казвал, че намира много възхитителни качества у евреите…
— Тогава защо ни мачка?
— Защото ние, евреите, сме опасни. Ние сме расата, която може да се опълчи на арийците, която може да разгроми хегемонията им. Затова искат да ни унищожат. Това за него е въпрос от практично, а не от лично естество. Фермерът, който сади картофи и знае, че наблизо има глигани, залага капани, за да убие глиганите. Умират в жестоки мъки, със забити в телата им гвоздеи. Но селянинът не изпитва омраза към тях. Ако ги видеше да тичат из гората, дори биха му се сторили симпатични животни. Менгеле е като този селянин. Вместо картофи отглежда първите плодове на арийската раса, защото е неговата. Този човек не познава омразата. Страшното е, че не познава и милосърдието. Нищо не е в състояние да го трогне.
— Аз не бих могла да общувам с такива престъпници — казва Мириам и лицето ѝ помръква.
Фреди става и се приближава до нея. Говори ѝ нежно.
— Знае ли се нещо за Якуб?
Когато тя и семейството ѝ дойдоха преди шест месеца от Терезин, двама членове на Гестапо задържаха мъжа ѝ и го преместиха в лагера за политически затворници „Аушвиц I“, на три километра от тях. Оттогава не го е виждала и няма никакви новини за него.
— Тази сутрин успях да се приближа за момент до Айхман. Виждали сме се на събрания в Прага, макар че в началото се престори, че не ме познава. Той е негодник като всички нацисти. Охраната щеше да ме удари, но той ги спря и успях да го попитам за Якуб. Каза, че са го преместили в Германия, че е добре и че скоро ще бъдем заедно. После се обърна и не ме остави да се доизкажа. Носех писмо за Якуб, но така и не успях да му го дам. Ариах бе написал няколко реда на баща си.
— Ще се опитам да проверя.
— Благодаря, Фреди.
— Дължа му го — добавя Хирш.
Мириам кимва с глава. Тя знае това, но е нещо, за което не трябва да говори. Фреди Хирш е Ахил на евреите: сам би могъл да превземе цяла Троя. Но също така може да се сгромоляса, защото има изключително уязвима пета.
Точно това е проблемът на митовете: не падат, те се сгромолясват. Едита върви по лагерщрасе твърдо решена да срути един мит на семейния лагер. Не знае дали ще бъде лесно. В крайна сметка става дума за човек с престиж, с учтиви маниери, спретнат, очарователен и любезен с всички. А тя е само едно слабичко момиче. Но ще го разобличи. Отвращава я повече от самите есесовци. Те носят униформа и се знае кои са и какво правят, но никога не е изпитвала тази погнуса, която предизвиква в нея мисълта за любезната еврейска усмивка на господин Томашек.