Това е поредният следобед, в който двамата се срещат и си говорят за безброй неща. Алис му разказва за семейството си на заможни предприемачи от Прага и за огромното си желание да се прибере у дома. Розенберг ѝ доверява мечтата си да замине за Америка в деня, когато кошмарът на войната и лагерите свърши.
— Това е страна на възможностите. Там търговията е свещена. И е единственото място в света, където беден човек може да стане президент.
Студено е и земята е покрита със скреж. Думите излизат треперливи от устата му. Облечен е с вълнено сако, но Алис е само с протритата си жилетка и един вълнен шал. Когато вижда, че устните ѝ посиняват и че трепери, Руди ѝ предлага да се прибере в бараката си, но тя отказва.
Чувства се много по-добре навън в студения следобед, отколкото в женската барака, където мирише на пот и болест. И понякога на враждебност.
Когато студът става непоносим, стават и вървят успоредно един на друг, всеки от своята страна на оградата. Постовите са свикнали с присъствието им, някои от тях регистраторът снабдява с цигари или пък им служи за преводач с руските и чешките войници и е спечелил временно благосклонността им към срещите му с Алис при оградата.
Разказва на Алис забавни случки от работата си като регистратор. Не иска да ѝ каже какво вижда в погледа на унилите лица от другата страна на масата за регистрация веднага щом пристигнат в лагера. Затова понякога си измисля историите, за да бъдат по-забавни. Когато Алис го пита дали е вярно, че всеки ден убиват стотици хора с газ, той ѝ казва да не се тревожи, правели го само с безнадеждно болните, и веднага сменя темата. Руди знае, че истината в „Аушвиц“ е лоша сделка.
— Донесох ти подарък.
Пъха ръка в джоба и разтваря юмрук. Това, което държи, е много малко, но тя отваря широко очи, когато си дава сметка за високата му стойност. Това е съкровище. Скилидка чесън.
Руди вече има опит в наблюдението на войника на кулата и когато позицията на пушката на рамото му сочи, че е с гръб към тях, той се приближава до оградата с два скока. Не трябва да докосва метала, но няма време за колебание, защото, ако пазачите го забележат, може да го накажат строго. Има само десет секунди, докато войникът се обърне към тях. Пет секунди. Пуска скилидката. Алис протяга ръка и бързо я взема. Четири секунди. Отскачат назад и се връщат на мястото, където са били, на няколко метра от оградата.
Алис го гледа с уплаха и възхищение. На Руди му харесва да буди такива чувства в момичето. Вярно е, че малко хора се осмеляват да промушват пръсти през тази тел, която убива. Някои черноборсаджии хвърлят нещата над оградата, но според него това се забелязва много повече, а и има твърде много очи в лагера, твърде много езици.
— Изяж го, Алис, има много витамини.
— Но тогава няма да мога да те целуна.
— Трябва да се храниш, Алис. Много си слаба.
— Не ме ли харесваш? — пита го тя кокетно.
Руди въздиша.
— Знаеш, че много те харесвам! А днес си страшно хубава с тази прическа.
— Значи си забелязал!
— Но трябва да изядеш чесъна. Толкова трудно го намерих.
— Благодаря ти много.
Но го скрива в юмрука си и не го изяжда. Руди клати глава.
— Същото направи и онзи ден, когато ти донесох стрък целина.
Тогава тя прави кокетна гримаса и вдига поглед нагоре, сякаш му сочи нещо. Едва тогава Руди си дава сметка и се плясва по челото.
— Алис, ти си луда!
Чак сега забелязва, че носи диадема на главата си. Тъмновиолетова, може би твърде детска за нея, но там това е луксозно украшение. Толкова луксозно, че ѝ е струвало стрък целина. Тя се засмива.
— Не прави това! Зимата не е свършила, нямаш топли дрехи, трябва да се храниш. Не виждаш ли? Всяка сутрин събират по десетина трупа в лагера ти, хора, умрели от изтощение, от недохранване или от обикновена настинка. Тук една простуда може да те убие. Много сме слаби. Трябва да ядеш! — За пръв път Руди говори толкова строго на Алис. — Искам да изядеш чесъна веднага!
В замяна на този чесън е дал списък с имената и чиновете на руските офицери от последния влак на един кухненски помощник. Не знае и не иска да знае за какво му е списъкът, но информацията е ценна, а Съпротивата има много разклонения, които той не познава. Предоставянето на тези услуги може да му коства дори живота. А тя дори няма да го изяде.
Алис го гледа натъжена и очите ѝ се насълзяват.
— Ти не разбираш, Руди.
Не казва нищо повече, мълчи, не е от много приказливите. А той наистина не разбира. Струва му се глупаво да разменяш толкова полезна и трудна за намиране храна като целината за безполезно парче тел, обвито с кадифе и направено набързо в някоя от работилниците на лагера. Не разбира, че Алис ще навърши седемнайсет години и никога повече няма да бъде на тази възраст. Срокът на годност на живота им изтича със зашеметяваща скорост, старостта познава в „Аушвиц“ неподозирани преки пътеки. Да се почувства красива сред цялата грозота на войната, в която е минало юношеството ѝ, е миг щастие за нея. Този миг я подхранва повече от цяла нива с чесън.