Ако тя беше Клавдия Шоша, едва ли щеше да устои на любезността и на чара на кавалер като Ханс Касторп. И не че ще ѝ липсва смелост да обикаля света. Когато кошмарът на войната свърши, би искала да замине със семейството си някъде. Може и в Палестина, за която толкова говори Фреди Хирш.
Точно тогава се чува шум при вратата на бараката. Предпазливо наднича и вижда същата висока фигура, с ботуши и с тъмна мушама както първия път. Сърцето ѝ се преобръща в гърдите.
Настъпил е очакваният момент на истината. Но сигурна ли е, че иска да я научи? Всеки път, когато истината се разкрива, нещо се разпада. Въздиша и си мисли, че е най-добре да излезе от бараката безшумно, докато още има време. В стомаха ѝ не пърхат пеперуди, по-скоро препускат стадо бизони и неизвестността я изгаря отвътре. Истината може да я изпепели, но трябва да я узнае. Ако сега не я разкрие, лъжата ще я пече на бавен огън, докато я изтощи напълно. Затова ще остане, докато не разбере истината.
В един от броевете на „Рийдърс Дайджест“, който тя вземаше тайно от масичката в хола, когато родителите ѝ излизаха, прочете в една статия за шпиони, че човек може да подслушва разговорите през стена, като допре ухо до долната част на чаша. Отива на пръсти с паничката си до стената на стаята на Хирш. Рисковано е. Ако я спипат там да шпионира, бог знае какво ще стане с нея. Но ако не разсее съмненията, ще се пръсне на парчета.
Опира металната купа, но си дава сметка, че може да чуе нещо само като долепи лице до дървената стена. Освен това има една дупка, през която успява да види вътрешността, сякаш гледа през шпионка на врата.
Вижда Хирш. Изглежда мрачен. Срещу него, с гръб към нея, стои русият мъж. Не носи униформа на СС, въпреки че дрехите му не са на обикновен затворник. Тогава забелязва кафявата лента на ръката, която го определя като капо на барака.
— Това е за последен път, Лудвиг.
— Защо?
— Не мога повече да лъжа хората си. — Приглажда с ръка косата си. — Те ме смятат за съвсем различен от това, което съм.
— И толкова ужасно ли е това, което си?
Усмихва се горчиво.
— Ти най-добре от всички го знаеш.
— Хайде, Фреди, изречи го.
— Няма какво повече да казвам.
— Защо не? — В думите на събеседника му се усеща смесица от ирония и озлобление. — Безстрашният мъж не смее да признае какъв е? Нима ти липсва смелост да кажеш какъв си?
Хирш въздиша и казва с глух глас:
— Един… извратен.
— По дяволите, наречи го с името му! Великият Фреди е педал!
Хирш, извън себе си, се хвърля върху него и го сграбчва за ревера. Притиска го към стената и вените на шията му изпъкват.
— Млъкни! Никога повече не го казвай.
— Хайде, хайде… Толкова ли е ужасно? И аз съм такъв и не се смятам за чудовище. Мислиш ли, че заслужавам да ме жигосат като прокажен? — Като казва това, поглежда розовия триъгълник, зашит на ризата му.
Хирш го пуска. Отново приглажда с ръка косата си и затваря очи, за да се успокои.
— Извинявай, Лудвиг. Не исках да те нараня.
— Само че го направи. — Оправя с превзет жест на денди смачкания ревер. — Казваш, че не искаш да лъжеш хората, които те следват. А какво ще правиш, когато излезеш оттук? Ще си потърсиш някое мило еврейско момиче да ти готви кашерна храна и ще се ожениш за нея? Ще я излъжеш ли?
— Не искам да лъжа никого, Лудвиг. Затова трябва да престанем да се виждаме.
— Прави каквото искаш. Потискай се, щом така ще се чувстваш по-добре. Опитай с някое момиче. Аз съм пробвал. Все едно ядеш супа без бульон. Но не е и чак толкова зле. И мислиш, че по този начин ще сложиш край на лъжите? Грешиш! Пак ще лъжеш, но този път себе си.
— Казах ти, че това е краят, Лудвиг.
Думите му не търпят възражение. Гледат се с тъга и замълчават. Капото с розовия триъгълник кимва бавно, приемайки поражението си. Приближава се до Хирш и го целува по устата. По бузата на Лудвиг се стича сълза, подобно на капка дъжд по стъклото на прозорец.
От другата страна на купчината дъски Дита за малко да извика. Това е повече, отколкото може да понесе младостта ѝ. Никога не е виждала двама мъже да се целуват и ѝ се струва отвратително. Особено когато това е Фреди Хирш. Нейният Фреди Хирш. Излиза бързо от бараката и дори студената плесница на вечерта не я кара да реагира. Толкова е разстроена, че дори не се сеща да се огледа за доктор Менгеле. Изпитва безкраен гняв към Фреди Хирш, чувства се измамена. Сълзите замъгляват погледа ѝ.