Сблъсква се с един човек, който върви в противоположната посока.
— Внимавай, момиче!
— Вие не гледате къде вървите! — отвръща му тя троснато.
Поглежда го и вижда белобрадото лице на учителя Моргенщерн. Дава си сметка за грубостта си. За малко да събори горкия старец.
— Извинете, учителю. Не ви познах.
— Това сте вие, госпожице Адлерова! — И той изпъва врат, за да доближи късогледите си очи към Дита. — Плачете ли?
— От студа е, дразни ми очите — отвръща му тя сухо.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Не, никой не може.
Учителят поставя ръце на кръста.
— Сигурна ли сте?
— Не мога да ви кажа нищо. Тайна е.
— Тогава не го казвайте. Тайните трябва да се пазят.
Учителят навежда глава и се отправя към бараката си, без да каже нищо повече. Сега Дита е още по-объркана от преди. Може би вината е била нейна. Може би този човек е прав и тя не би трябвало да си пъха носа в живота на другите и да нарушава тайните им. Пита се с кого би могла да поговори по въпроса и се сеща, че има поне един човек, който познава добре Хирш — Мириам Еделщайн. Само тя го посещава по всяко време, както се приемат само близките приятели.
Намира я в барака 28 със сина ѝ Ариах. Остава много малко до вечерния час. Не е най-подходящото време за посещения, но когато заместник-директорката вижда библиотекарката толкова разстроена и тя я моли да излязат да поговорят за момент, не може да ѝ откаже.
Тъмнината и студът не подканват за дълги разговори, но Дита ѝ разказва всичко от началото — предупреждението на Менгеле, начина, по който е станала неволен свидетел на първата среща на Хирш с някакъв мъж, съмненията ѝ и как се е опитала да ги разсее, като разкрие истината. Мириам я слуша, без да я прекъсва, без да покаже учудване, когато ѝ разказва за тайните връзки на Хирш с други мъже, и дори стои известно време мълчалива, след като Дита свършва разказа си.
— Какво ще кажете? — пита я нетърпеливо.
— Сега вече имаш твоята истина — отвръща ѝ. — Сигурно си доволна.
Дита долавя упрека по тона на гласа ѝ.
— Какво искате да кажете?
— Искала си истина, но истина по твоя мярка. Искала си Фреди Хирш да е смел, неподкупен, обаятелен, безупречен и се чувстваш разочарована, защото е хомосексуалист. По-скоро би трябвало да се радваш, че не е доносник на СС и че наистина е един от нашите, един от най-добрите. Само че ти се чувстваш обидена, защото не е точно такъв, какъвто ти би искала да бъде.
— Не, не ме съдете така. Зарадвах се, разбира се, че не е с тях! Само че… не можех да предположа това за него!
— Едита, казваш го, сякаш е престъпление. Единствената разлика е, че вместо да харесва жени, харесва мъже.
— В училище ни казаха, че това е болест.
— Истинската болест е нетолерантността.
Двете замълчават за момент.
— Вие сте го знаели, нали, госпожо Еделщайн?
Жената кимва с глава.
— Моля те, наричай ме Мириам. Сега споделяме една тайна. Но не е наша, така че нямаме никакво право да я разкриваме.
— Вие познавате добре Хирш, нали?
— Разказа ми някои неща, после научих други…
— Кой е Фреди Хирш?
Мириам ѝ прави жест с глава да се поразходят около бараката. Краката ѝ са ледени.
— Фреди Хирш загубил баща си, когато е бил много млад. Чувствал се изгубен. И тогава го записали в Еврейския скаутски съюз в Германия, германска организация, където се събирали младите евреи по онова време. Там израснал, намерил дом. И спортът бил всичко за него. Веднага забелязали, че има талант на треньор, и организатор.
Дита хваща под ръка Мириам Еделщайн, за да се стопли, докато вървят, и думите ѝ се смесват с шума от налъмите по покритата със скреж земя.
— Репутацията му като треньор растяла, но възходът на нацистката партия съсипал всичко. Фреди ми разказа, че привържениците на Адолф Хитлер били кръчмарски скандалджии, които нарушавали законите на страната. После те самите започнали да ги правят по своя мярка.
Хирш ѝ разказал, че никога няма да забрави следобеда, когато пристигнал в сградата на Еврейския скаутски съюз и намерил надпис, който гласял: „Евреи предатели“. Запитал се какво точно са предали и не успял да си отговори. Понякога хвърляли камъни по прозорците на грънчарската работилница или докато хорът репетирал. С всеки удар по стъклата нещо се пречупвало в душата на Фреди.
Един следобед майка му го помолила да се върне вкъщи веднага след училище, за да обсъдят нещо много важно. Фреди имал други неща за вършене, но приел без възражение молбата на майка си, защото едно от нещата, които му втълпили в ЕСС, било да спазва стриктно йерархията и ранговете; в известен смисъл ЕСС бил своеобразна армия без оръжие, със своите униформи, галони и командване.