Едно, две, три, четири, пет…
По време на екскурзиите на ЕСС обичаше да се сгушва в спалния си чувал между другите момчета, винаги готови да се шегуват и да го приемат. След смъртта на баща си се чувстваше в безопасност с тях. Нищо не можеше да се сравни с това усещане за другарство. Футболният отбор не беше просто отбор, беше семейство.
Осемнайсет, деветнайсет, двайсет, двайсет и едно…
С времето удоволствието да спи сгушен между момчетата не изчезна. С момичетата дистанцията беше много голяма, липсваше онази близост, която имаше с момчетата. Момичетата го плашеха — те отблъскваха момчетата, подиграваха им се. Чувстваше се добре единствено със съотборниците си или с другарите в походите и игрите. Когато порасна, не се отърси от това чувство на привързаност към тях. После замина от Аахен за Дюселдорф.
Има една възраст, в която тялото ти решава вместо теб. И започнаха тайните срещи. Някои в обществените тоалетни с мъждива светлина, където подът винаги е мокър и винаги има ръждиви бразди в умивалниците. Въпреки това все имаше някой нежен поглед, някоя искрена милувка, един миг на пълнота, на които не можеше да устои. Любовта се превърна в килим от счупени стъкла.
Трийсет и осем, трийсет и девет, четирийсет…
През тези години се е опитвал винаги да е зает със състезанията и тренировките си, организирайки безброй събития, за да поддържа ума си зает, а тялото уморено. Така избягвал онези пориви, подкопаващи волята му, с която е изградил себе си, и които могат да разрушат със само една погрешна стъпка престижа, който е спечелил в продължение на години. Постоянната заетост му е позволявала да прикрие факта, че въпреки популярността си накрая винаги остава сам.
Петдесет и седем, петдесет и осем, петдесет и девет…
Продължава със замах да кръстосва крака като ножица, така че мускулите на корема да го заболят. Наказва се, че не е това, което би искал да бъде или което другите биха искали да бъде.
Седемдесет и три, седемдесет и четири, седемдесет и пет…
Потта се стича по тялото му и свидетелства за упоритостта му, способността за саможертва… триумфа му. Сяда на пода вече по-отпуснат и спомените изпълват празнотата на нощта.
И тези спомени го отнасят в Терезин.
Депортираха го в гетото Терезин през май 1942 г. Беше един от първите, които пристигнаха там. Заедно с тях нацистите изпратиха работници, лекари, членове на Еврейския съвет и културни и спортни инструктори. Подготвяха масовото депортиране на евреи.
Когато пристигна, съзря един правоъгълен град, замислен от военен, с улици, начертани с ъгломер и триъгълник, геометрични сгради, правоъгълни лехи, които вероятно цъфтяха през пролетта. Хареса този рационален град, подхождаше на чувството му за дисциплина. Дори си помисли, че може би там ще започне един по-добър етап за евреите, предварителна стъпка към завръщането в Палестина.
Когато за пръв път се спря да погледне Терезин, един порив на вятъра леко разроши косата му и той я приглади назад. Нямаше да позволи нищо да разклати самочувствието му, нямаше да допусне вятърът на историята да го върне назад, дори да духа като опустошителен ураган. Принадлежеше на една хилядолетна раса и на един избран народ.
Идваше от Прага, където бе работил интензивно с младежки групи, и възнамеряваше да продължи и в Терезин спортните си инициативи и петъчните срещи, за да насърчи еврейския дух. Нямаше да бъде лесно — трябваше да се пребори с нацистите и с един член на Еврейския съвет, който знаеше и не му прощаваше за петното, което той толкова усърдно се стараеше да скрие. За щастие, винаги можеше да разчита на подкрепата на Якуб Еделщайн, председателя на съвета.
Успя да организира отбори по атлетика, уроци по бокс и жиу-жицу, състезания по баскетбол и футболна лига с няколко отбора. Дори успя да убеди нацистите да съставят отбор от полицаи, които да се състезават с депортираните.
Спомня си славните моменти, мощните възгласи на зрителите, които изпълваха не само периметъра на игралното поле, но и проходите на сградите, които гледаха към вътрешния двор, където се провеждаха мачовете.
Също слабостите, които не бяха малко.
Спомня си с особена яснота един мач, който той организира между членове на СС и евреи и на който той беше съдия. Всички проходи към двора бяха препълнени и на всички стълбищни площадки имаше стотици очи, които следяха срещата напрегнато. Беше футболен мач, но за мнозина беше нещо повече. Особено за него. В продължение на седмици подготвяше отбора, разясняваше тактиката, правеше показни тренировки и търсеше връзки, за да получи мляко за играчите си.