— Менгеле наблюдава всички.
— Каза, че ще ме сложи на масата за аутопсии и ще ме разпори цялата.
— Обожава аутопсиите, доставят му удоволствие.
След като казва това, настъпва неловко мълчание.
— Ще ме махнете от поста библиотекарка, нали? Знам, че е за мое добро…
— Ти искаш ли да го напуснеш?
Погледът на Фреди блести. Внезапно се е запалила онази светлинка, която той винаги казва, че всички носим в себе си. Светлинката на Дита също се запалва, защото електричеството на Хирш е заразително.
— В никакъв случай!
Фреди Хирш кима с глава, сякаш казваше: „Знаех това“.
— Тогава ще останеш на поста си. Разбира се, че е рисковано, но сме във война, макар че някои забравят това. Ние сме войници, Едита. Не вярвай на онези малодушници, които твърдят, че сме в тила, и стоят със скръстени ръце. Лъжа е. В една война всеки има свой фронт. Това е нашият и трябва да се борим докрай.
— А Менгеле?
— Добрият войник трябва да е предпазлив. А с Менгеле трябва да сме много внимателни, никога не се знае какво точно мисли. Понякога ти се усмихва и сякаш го прави искрено, но веднага след това става сериозен и когато те погледне, усещаш студ, който вледенява вътрешностите ти. Ако хранеше някакво сериозно подозрение към теб, вече да си мъртва. Но никога не се знае какво крои в главата си. Така че най-добре е да не те вижда, да не те чува, да не те помирисва. Опитай се да избягваш всякакъв контакт с него. Ако го видиш да идва от една посока, ти тръгни в друга. Ако го срещнеш, обърни незабелязано глава. Най-добре е да забрави, че съществуваш.
— Ще се опитам.
— Добре. Това е всичко.
— Фреди, благодаря!
— Искам от теб да останеш на предната линия, като рискуваш живота си, и ти ми благодариш?
Всъщност това, което би искала да му каже, е: „Съжалявам, че се усъмних в теб“. Но не знае как да го направи.
— Ами исках да ти благодаря, че си тук.
Хирш се усмихва.
— Няма нужда. Аз съм там, където трябва да бъда.
Дита излиза навън. Снегът е покрил лагера и „Биркенау“, поръбен с бяло, не изглежда толкова ужасяващ, а някак сънлив. Студено е, но понякога е за предпочитане пред трескавите разговори в бараките.
Разминава се с Габриел, шампион по наказания и мъмрения от учителите, червенокос десетгодишен пакостник, който носи панталони, които са с няколко размера по-големи от неговия, завързани с връв, и също толкова голяма риза, покрита с кръпки. Оглавява група от половин дузина момчета на неговата възраст.
„Сигурно крои нещо“, каза си Дита.
Зад тях, на няколко метра разстояние, ги следва група от четири-петгодишни деца, хванати за ръце. С овехтели дрехи, мръсни личица и очи с искряща белота, като току-що падналия сняг.
Габриел е един от детските идоли на блок 31 заради дързостта си и въображението, с което измисля лудории. Дита вече е виждала как малките го следват, когато предполагат, че ще извърши някоя от неговите пакости. Същата сутрин хвърли скакалец върху главата на едно много превзето момиче, на име Марта Ковач, и истеричните ѝ писъци огласиха целия блок. Дори самият Габриел се вцепени от неистовата реакция на момичето, което застана пред него и му удари такъв шамар, че за малко да му изскочат луничките. Учителят много мъдро отсъди, че е въздадено правосъдие, и занятията се подновиха без друго наказание за Габриел, освен полученото от ръката на момичето.
Винаги когато малките се опитват да вървят след него, за да видят лудориите му, той се старае да ги отклони или да ги пропъди с викове и дори раздава по някоя плесница, ако не го послушат. Затова Дита се учудва, че Габриел позволява на тази свита от малчугани да го следва, и тръгва на известно разстояние след тях, за да види на какво се дължи тази внезапна промяна в стратегията, която сигурно има нещо общо с някоя от пакостите му.
Вижда ги да прекосяват лагера в посока към изхода и тогава се сеща накъде отиват — към кухнята. Групата на Габриел се спира на благоразумно разстояние пред едно от забранените места в лагера, но той продължава да върви бързо и въпреки забраната влиза вътре. Останалите надничат през вратата. Това, което Дита вижда, прилича на смешка — Габриел излиза бързо, а зад него една много свадлива готвачка, на име Беата, размахва ръце и пропъжда дечурлигата, сякаш са ято птици.
Дита се досеща, че сигурно са отишли там да измолят от нея картофени обелки, едно от любимите лакомства на децата, но явно на готвачката ѝ е писнало от малките просячета и е решила да ги разгони най-безсърдечно. Децата обаче и самият Габриел не отстъпват, а само се отдръпват на няколко метра и образуват пътека, за да пропуснат Габриел и ядосаната готвачка. Момчето прави крачка встрани и готвачката за малко да се подхлъзне на една кора лед и да се стовари на земята. Когато възвръща равновесието си, вижда пред себе си групата на малките, пристигнали точно в този момент. Всички са хванати за ръце и от устата им излиза пара поради усилията им да следват бързите крачки на по-големите. Беата вижда вечно гладните им личица. И за своя изненада, престава да ръкомаха и застава с ръце на кръста пред тази група от ангелчета, изцапани с кал и сняг и с умоляващи очи.