В дъното намира баща си, проснат на сламеника си на долната редица нарове. Доближава се до лицето му и си сваля качулката.
— Аз съм — прошепва му.
Очите му са затворени, но като чува гласа ѝ, ги отваря. Дита слага ръка на челото му и усеща, че гори. Не е сигурна, че я е разпознал, но взема ръката му в своята и продължава да му говори шепнешком. Не е лесно да говориш на някого, без да знаеш дали те чува, но думите излизат с учудваща лекота от устата ѝ и тя му казва неща, които човек никога не се спира да изрече, защото смята, че все ще има време да ги каже.
— Помниш ли, когато ми преподаваше география у дома? Аз си спомням много добре. Знаеш толкова неща! Винаги съм се гордяла с теб, татко! Винаги.
И му говори за прекрасните дни от детството ѝ в Прага, за хубавите моменти в гетото Терезин и му казва колко го обичат двете с майка ѝ. Повтаря му го много пъти, за да могат думите да достигнат до него. Струва ѝ се, че той леко помръдва. Може би я чува дълбоко в себе си.
Ханс Адлер се бори с бацилите на пневмонията с твърде малко оръжия — сам, недохранен и изтощен от една безплодна война срещу армия от пълни с енергия вируси. Дита си спомня, че в книгата на Пол де Крайф за ловците на микроби те се виждат под микроскопа като глутница от миниатюрни хищници.
Твърде силна армия, срещу която да се бори.
Пуска ръката му, поставя я под мръсния чаршаф и го целува по челото. Отново си слага качулката и се отправя към вратата. В този момент вижда Милан на няколко крачки зад себе си. Мисли си, че сигурно е ядосан, но момчето я гледа с неочаквана нежност.
— Баща ти? — пита я.
Тя кимва с глава. Изважда парчето хляб от вечерята. Подава му го, но момчето стои с ръце в джобовете и завъртва отрицателно глава. Когато стигат до вратата, Дита сваля палтото и едва тогава майка ѝ, слисана, я разпознава.
— Ще го дадеш ли за малко на майка ми? — Дита дори не дочаква отговора. — Сложи си го и влез.
— Но, Едита…
— Ще отидеш предрешена. Хайде! В дъното е вдясно. Не е в съзнание, но мисля, че ни чува.
Жената си наглася качулката и влиза. Милан стои мълчаливо до нея, без да знае какво да каже или какво да направи.
— Благодаря, Милан.
Момчето кимва с глава и се поколебава за момент, сякаш търси подходящите думи.
— А това за… сещаш се — казва му Дита, като поглежда почти плоската си гръд.
— Забрави го, моля те! — казва той, изчервен и размахвайки ръце. — Сега трябва да тръгвам, утре ще ми върнеш палтото.
Обръща се и се отдалечава тичешком.
Мисли си как ще обясни на приятелите си, че се връща без палтото и без момичето. Ще го помислят за глупак. Би могъл да им каже, че е изял хляба по пътя и че ѝ е пипнал гърдите, че го е направил от името на тримата, че палтото в крайна сметка е негово. Но знае, че веднага ще се досетят, че ги лъже. Ще им каже истината. Сигурно ще го вземат на подбив и ще му кажат, че е балама. Но той знае как да се оправи — на първия, който му подхвърли нещо, ще му забие такъв юмрук, че ще си търси зъбите с лупа.
Докато Дита чака майка си да излезе, се появява Маргит. По тревожното изражение на лицето ѝ Дита разбира, че приятелката ѝ вече знае за баща ѝ. В „Аушвиц“ новините, особено ако са лоши, са като петна олио на лист хартия. Маргит се приближава и я прегръща.
— Как е баща ти?
Дита знае, че този въпрос крие друг: ще живее ли?
— Не е добре, има висока температура, гърдите му свирят, като диша.
— Трябва да имаш вяра, Дита. Баща ти се е преборил с много неща.
— Твърде много.
— Той е силен човек. Ще се справи.
— Беше силен, Маргит. Но през последните години остаря много. Винаги съм била оптимистка, но вече не знам какво да мисля. Вече не знам дали ще издържим.
— Разбира се, че ще издържим.
— Защо си толкова убедена?
Приятелката ѝ замълчава и хапе устната си, търсейки отговор.
— Защото искам да го вярвам.
Двете потъват в мълчание. Изплъзва им се онази възраст, когато човек мисли, че е достатъчно да пожелаеш нещо, и то ще се случи. В детството мечтите са като менюто на ресторант: сочиш това, което искаш, и бъдещето ти го поднася на сребърен поднос. Когото пораснеш, животът поема по разклонения, които не си предвидил. Сервитьорът идва на масата и ти казва, че кухнята е затворила.
Прозвучава сирената за вечерния час и майка ѝ излиза от бараката като привидение, влачещо крака по калта.