— Трябва да побързаме — казва Маргит.
— Ти върви, бягай — отвръща ѝ Дита. — Ние ще вървим по-бавно.
Приятелката ѝ си тръгва и двете остават сами. Майка ѝ гледа с невиждащ поглед.
— Как е татко?
— Малко по-добре — отвръща Лизел.
Но гласът ѝ е толкова унил, че е невъзможно да ѝ повярва. Освен това Дита я познава, майка ѝ цял живот се е опитвала всичко да е наред, нищо да не разстройва реда на нещата.
— Познали те?
— Да, сигурно.
— А каза ли ти нещо?
— Не… изглеждаше уморен. Утре ще бъде по-добре.
Останалата част от пътя към бараката изминават мълчаливо.
Утре ще бъде по-добре.
Майка ѝ го каза с нетърпяща възражение убеденост, а майките разбират от тези неща. Те стоят нощем до леглото на децата, когато имат температура. Те поставят длан на челото им и знаят какво трябва да се направи, за да оздравеят. Хваща майка си за ръка и ускоряват крачка от страх, че някой есесовец ще ги спре за това, че са навън по това време.
Когато влизат в бараката, почти всички жени вече са си легнали. Озовават се лице в лице с капото, една унгарка, която носи оранжевия знак на обикновена престъпница, а това е по-висок статус от техния. Крадла, измамница, убийца… всяка е по-ценна от една еврейка. Проверява дали са сложили съдовете, които използват за естествените си нужди през нощта. Когато ги вижда да пристигат късно, вдига пръчката, която държи в ръка, готова да ги удари.
— Извинете, капо, но баща ми…
— Млъкни и отивай на нара си, глупачке.
— Да, госпожо.
Дита дръпва майка си за ръка. Когато стигат до наровете си, Лизел се качва бавно и преди да легне, за миг се обръща към нея. Устните ѝ не промълвяват нищо, но очите ѝ са тъжни.
— Не се тревожи, мамо — окуражава я дъщеря ѝ. — Ако татко не се подобри, утре ще говорим с капото да го заведе на лекар. Ако трябва, ще говоря с директора на блок трийсет и едно. Господин Хирш сигурно ще може да ни помогне.
— Утре ще бъде по-добре.
Светлините угасват и Дита казва лека нощ на съжителката си по нар, която не ѝ отговаря. Толкова е разтревожена, че не може дори да затвори очи. Търси в паметта си най-хубавите спомени за баща си. Има една картина, която ѝ харесва много: баща ѝ и майка ѝ, седнали пред пианото. Двамата са елегантни и красиви. Баща ѝ с бяла риза с обърнати маншети, с тъмна вратовръзка и тиранти; майка ѝ с тясна блуза, която подчертава талията ѝ. Смеят се, защото не успяват да се координират, за да свирят на четири ръце. Най-хубавото от всичко е, че изглеждат щастливи, защото още са млади и силни и бъдещето не е умряло.
Последната картина, с която завършва този етап от нормалния живот, който приключи, когато напуснаха Прага, е от апартамента в „Йозефов“ в момента, в който изнесоха куфарите на стълбищната площадка и се приготвиха да затворят след себе си една врата, която не знаеха дали отново ще отворят. Баща ѝ се върна за миг в жилището, докато те го наблюдаваха от площадката. Приближи се до шкафа в хола и завъртя за последен път глобуса.
И Дита най-после заспива.
Но сънят ѝ е неспокоен, нещо я тревожи. Призори се събужда стресната, с усещането, че някой я вика. Отваря очи с биещо до пръсване сърце. До нея са само краката на заспалата ветеранка, в бараката цари тишина, нарушавана от хърканията и монотонния шепот на жените, които говорят насън. Било е само кошмар… Но Дита има лошо предчувствие. Убедена е, че е чула гласа на баща си, който я вика.
Рано сутринта лагерът е пълен с пазачи и капо за утринната проверка. Трае два часа, които ѝ се струват най-дългите в живота. С майка ѝ се споглеждат непрекъснато, докато са в строя. Забранено е да се говори, макар че всъщност е по-добре да не си казват нищо. След проверката двете се възползват от опашките за закуска, за да се отправят към блок 15. Когато се приближават, от опашката излиза господин Бради. Раменете му са натежали от лоши новини.
— Госпожо…
— Мъжът ми? — пита с глух глас. — По-зле ли е?
— Той почина.
Как може цял един живот да се обобщи в само две думи? Как може да се побере толкова отчаяние в толкова малко букви?
— Може ли да влезем да го видим? — пита Лизел.
— Съжалявам, вече го отнесоха.
Би трябвало да знаят това. Прибират труповете рано сутринта, натоварват ги на количка и ги откарват в пещите, където ги изгарят.
Майка ѝ се олюлява и сякаш всеки момент ще се срине. Новината привидно не я е разстроила толкова, вероятно е знаела още щом го е видяла проснат на нара. Но невъзможността да се сбогува с него е тежък удар за нея.