Лизел обаче успява да възвърне самообладанието си, което е изгубила за секунди, и прегръща дъщеря си, за да я успокои.
— Поне не е страдал.
Дита, която и без това усеща как кръвта ѝ започва да кипи, се разгневява още повече, че ѝ говори като на момиченце.
— Как да не е страдал? — отвръща ѝ тя, като се отскубва от прегръдката ѝ. — Отнеха му работата, дома, достойнството, здравето… А накрая го оставиха да умре като куче на пълен с бълхи нар. Това не е ли достатъчно страдание?
Изрича последните думи почти викайки.
— Така е пожелал Бог, Едита. Трябва да се примирим.
Казва „не“ с глава. Не и не.
— Не искам да се примирявам! — извиква тя насред лагерщрасе. Въпреки че е часът за закуска, малцина ѝ обръщат внимание. — Ако Бог беше пред мен, щях да му кажа какво мисля за него и за изкривеното му чувство за състрадание.
Чувства се ужасно, особено след като си дава сметка, че се е държала грубо с майка си точно когато тя се нуждае от утеха и подкрепа, но примиреността ѝ я изкарва вън от кожата. Успокоява я появата на госпожа Турновска, която сигурно вече знае за случилото се. Стиска ръката на Дита съчувствено и прегръща Лизел. Жената отвръща на прегръдката с неочаквано вълнение. Точно това е трябвало да направи тя, да прегърне майка си. Но не е в състояние, твърде гневна е за прегръдки, единствено изпитва желание да хапе и да унищожава така, както са унищожили нея.
Идват още три жени, които почти не познава и които започват да ридаят шумно. Дита, чиито очи са сухи, ги гледа смаяно. Приближават се към майка ѝ, но госпожа Турновска ги спира.
— Махайте се! Вървете си!
— Само искаме да изкажем съболезнованията си на госпожата.
— Ако не се махнете до десет секунди, ще ви прогоня с ритници!
Лизел е твърде замаяна, за да осъзнае каквото и да било, а Дита няма сили да се извини на жените и да им каже да останат.
— Какво правите, госпожо Турновска? Всички ли са полудели?
— Те са лешояди. Знаят, че близките на починалите губят апетит, затова идват да пролеят няколко крокодилски сълзи, а после ще си присвоят дажбите ви храна.
Дита е зашеметена. В този момент ненавижда целия свят. Помолва госпожа Турновска да се грижи за майка ѝ и се отдалечава. Трябва да отиде някъде, но няма къде. Не че ѝ е трудно да свикне с мисълта, че никога повече няма да види баща си, а просто не иска да свикне с тази мисъл. Не е готова да я приеме, няма да се примири нито сега, нито когато и да било. Върви със стиснати юмруци, с побелели кокалчета. Бял гняв я изпепелява отвътре.
Никога повече няма да се върне от работа с двуредния си костюм и филцовата си шапка, няма да долепи ухо до радиоапарата, гледайки към тавана, нито ще я сложи на коленете си да седне, за да ѝ покаже страните в света, нито ще я мъмри нежно за някоя криво изписана буква.
А тя не е в състояние дори да го оплаче, очите ѝ са сухи. И това я разгневява още повече. Единственото място, където може да отиде, е блок 31. Децата закусват и тя отива в дъното на бараката, търсейки убежище зад струпаните дъски. Стряска се, като заварва там една самотна фигура, седнала на столчето.
Моргенщерн я поздравява с церемониалната си любезност, но този път Дита не му се усмихва и старият учител прекъсва театралните си поклони.
— Баща ми…
И като казва това, Дита усеща кръвта си като запален бензин, който изгаря вените ѝ. И една дума с вкус на жлъч се надига в устата ѝ:
— Убийци!
И я предъвква между зъбите си, повтаря я пет, десет, петдесет пъти:
— Убийци, убийци, убийци, убийци…!
Ритва табуретката, после я вдига високо като голям дървен чук. Иска да счупи нещо, но не знае какво. Иска да удари някого, но не вижда кого. Очите ѝ са широко отворени и диша запъхтяно. Учителят Моргенщерн се изправя с неочаквана за възрастта му бързина и взема табуретката от ръцете ѝ твърдо, но нежно.
— Ще ги убия! — възкликва тя гневно. — Ще намеря пистолет и ще ги убия!
— Не, Едита, не — казва ѝ той много бавно. — Нашата омраза ще означава, че са ни победили.
Дита трепери и учителят я прегръща. Тя скрива глава в ръцете на стареца. Няколко учители надничат в скривалището, обезпокоени от виковете. След тях идват група любопитни деца и учителят слага пръст на устните си, за да не казват нищо, и после с глава им прави знак да се махнат. Учудени, че виждат учителя Моргенщерн толкова сериозен, те ги оставят сами.
Дита му признава, че се мрази за това, че е избягала и че не е плакала, че е предала баща си, защото не е успяла да го спаси. Мрази се за всичко. Но старият учител ѝ казва, че сълзите ще дойдат, когато гневът отмине.