— Как да не съм гневна? Баща ми не е сторил зло на никого, винаги е уважавал хората… Отнеха му всичко и сега в тази отвратителна дупка му отнеха дори живота.
— Чуй ме добре, Едита. Тези, които си отиват, вече не страдат.
„Тези, които си отиват, вече не страдат“, прошепва ѝ няколко пъти, сякаш това е балсам, който трябва да приложиш неведнъж върху раната, за да престане да пари.
— Тези, които си отиват, вече не страдат, тези, които си отиват, вече не страдат…
Моргенщерн знае, че това е недостатъчна, отживяла времето си, овехтяла утеха, една от фразите на старите хора. Но в „Аушвиц“ е лекарство, което помага да понесеш скръбта по починалите. Дита престава да кърши ръце, кимва с глава и бавно сяда на столчето. Учителят Моргенщерн пъха ръка в джоба и изважда една поомачкана и жълтеникава хартиена птица. Подава я на Дита.
Момичето гледа смачканата книжна птица, уязвима като баща ѝ в последните му часове. Крехка като този смахнат учител със счупени очила. Всички са толкова накърними… И внезапно се чувства незначителна и толкова слаба. Гневът, който ни прави силни в тези моменти, се е разпръснал и сълзите най-после бликват и гасят огъня, който изгаря всичко.
Старият архитект Моргенщерн кимва с глава и тя излива мъката си на раираното му рамо.
— Тези, които си отиват, вече не страдат…
Никой не знае колко страдание очаква онези, които остават.
Дита вдига глава и изтрива сълзите си с ръкав. Благодари на учителя и му казва, че преди края на закуската трябва да направи нещо важно. Отправя се бързо към бараката си. Майка ѝ има нужда от нея. Или може би тя има нужда от майка си.
Какво значение има…
Майка ѝ седи с госпожа Турновска на студената печка. Когато Дита се приближава до двете жени, Лизел изглежда много спокойна, сякаш вглъбена. Госпожа Турновска е поставила празната си паничка на земята и пие сутрешния чай от съдинката на Лизел, в която топи парче хляб, което вдовицата явно не е изяла предната вечер.
Жената се вкаменява, като вижда Дита, която е вперила поглед в паничката на майка си.
— Майка ти не искаше — измънква тя, смутена от неочакваната ѝ поява. — Настоях, но не яде. А вече е време да влизаме в работилницата и щеше да стане зян…
Двете се поглеждат мълчаливо. Майка ѝ е като отнесена, навярно се е пренесла в света на спомените. Госпожа Турновска ѝ подава паничката, за да изпие последните глътки, но Дита завъртва отрицателно глава. В погледа ѝ няма укор, а смесица от разбиране и тъга.
— Доизпийте го, моля ви. Трябва да сте добре, за да помагате на мама.
Лицето на майка ѝ е спокойно като на восъчна статуя. Дита клеква пред нея и жената я поглежда. Момичето прегръща силно майка си и тя, най-после, заплаква.
15
Виктор Пещек е родом от Бесарабия, молдовска територия, която през XIX в. става част от Румъния — страна, която още от началото е подкрепяла нацистите. Униформата му на СС, пистолетът на кръста и нашивката му на старши ефрейтор го превръщат в могъщ човек в „Аушвиц“. Едно висше същество, което властва над хиляди души, които дори не могат да го заговорят без негово разрешение. Хиляди души, принудени да правят това, което той им каже, или чиято смърт може да разпореди най-невъзмутимо.
Който и да видеше Пещек да върви гордо изправен и страшен, с нахлупената фуражка и ръцете зад гърба, би си помислил, че е всемогъщ. В „Аушвиц“ почти нищо не е това, което изглежда. Никой не знае, но отвътре есесовецът се разкъсва. От няколко седмици не може да си избие от главата една жена.
Всъщност е едно много младо момиче, дори не е разменил дума с него и не знае името му. Видя го един ден, когато трябваше да надзирава група работници. На пръв поглед беше еврейка като всяка друга: облечена с дрипави дрехи, с кърпа на главата и слабо лице. Но направи един привидно незначителен жест, който го хипнотизира: хвана с ръка една от русите си къдрици, които падаха върху очите ѝ, опъна я до устата си и започна да я дъвче. Беше дребен, несъзнателен жест, но той я правеше уникална. Виктор Пещек се влюби в този жест.
Огледа я по-добре — имаше приятно лице, прекрасна руса коса и крехкостта на кадънка в клетка. Не откъсна очи от нея през цялото време, докато надзираваше работата. Опита да се доближи до нея два пъти, но не се реши да я заговори. Тя сякаш се страхуваше от него. Това не го учудва.
Когато се записа в румънската Желязна гвардия, това му се стори фантастично — даваха ти красива светлокафява униформа, водеха те в полето да пееш патриотични песни, караха те да се чувстваш важен. В началото дори му беше забавно да събарят мръсните колиби на циганите, които се навъртаха в околностите.