После нещата се усложниха. От боя с ръце минаха към веригите. После се появиха пистолетите. Той имаше няколко познати цигани, но най-вече имаше приятели евреи. Като Владислав. Ходеше у тях и заедно пишеха домашните си за училище или беряха кестени в гората. И един ден, почти без да си даде сметка, държеше в ръка факел и подпалваше къщата на Владислав.
Можеше да се отдръпне, но не го направи. В СС плащаха добре. Хората го потупваха по гърба. Семейството му се гордееше с него за пръв път в живота му — когато си дойде в отпуск вкъщи, дори го заведоха да го снимат с униформата му и сложиха снимката му върху бюфета в трапезарията.
И един ден го назначиха в „Аушвиц“.
Сега вече не е толкова сигурен, че семейството му ще се чувства толкова гордо, ако знаеха, че работата му се състои в това да кара хората да работят до изнемога, да води деца в газовите камери, да удря майките им, ако се съпротивляват. Смята всичко това за глупост и понякога се страхува, че ще му проличи. Вече два пъти един офицер му каза, че трябва да е по-строг с лагеристите.
В момента няма дежурство, а в семейния лагер е забранено на хората от СС да се движат из зоната, когато не са на служба, но сержантът на контролния пост му е приятел. Минава безпроблемно и войниците застават мирно в присъствието му. Това му харесва.
Следобедната проверка привършва. Знае в коя група е момичето и когато ги разпускат, я вижда сред тълпата жени. Тръгва към нея, но момичето го вижда и ускорява крачка. Той се забързва и не му остава друго, освен да я хване силно за китката, за да спре. Има дребни кости и грапава кожа, но близостта ѝ го изпълва със странна радост. Най-после тя вдига глава и го поглежда за пръв път. Има бляскави сини очи и уплашено изражение. Вижда, че други затворнички са се спрели на няколко крачки от тях. Есесовецът се обръща със заплашителен вид и групата зяпачи се разпръсква мигновено. Удобно е да предизвикваш страх у другите и е лесно да свикнеш с това.
— Казвам се Виктор.
Тя мълчи и той побързва да ѝ пусне китката.
— Извинявай, не исках да те уплаша. Само исках да знам името ти.
Момичето трепери леко и думите ѝ едва излизат от устата му.
— Казвам се Рене Науман, господине — отвръща. — Нещо лошо ли съм сторила? Ще ме накажете ли?
— Не, не! Съвсем не! Просто те видях… — Есесовецът се запъва, не намира думи. — Само исках да съм ти приятел.
Рене го гледа учудено.
Приятел? На един есесовец можеш да се подчиниш, да го ласкаеш или да му станеш доносник, за да получиш облаги, дори можеш да се превърнеш в негова любовница. Но можеш ли да бъдеш приятел с един есесовец? Можеш ли да бъдеш приятел на собствения си палач?
Тъй като тя продължава да го гледа учудено, без да каже нищо, Пещек свежда глава и казва тихичко:
— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че съм един от многото откачени есесовци. Да, такъв съм. Но не съм толкова луд. Не ми харесва това, което правят с вас. Отвращава ме.
Рене все така мълчи. Не разбира защо е всичко това, объркана е. Чувала е много пъти да говорят за есесовци, които се преструват, че ненавиждат Райха, за да спечелят доверието на лагеристите, правят се на техни приятели, за да измъкнат от тях информация за Съпротивата. Страх я е.
Подофицерът изважда от джоба си кутийка от лакирано дърво и ѝ я подава. Опитва се да я сложи в дланта ѝ, но тя отстъпва назад.
— За теб е. Подарък е.
Тя гледа подозрително жълтата кутийка и той вдига малкия капак. Разнася се металическа сладникава музика.
— Това е музикална кутия! — казва ѝ той доволно.
Рене поглежда предмета, който ѝ подава, но не прави никакъв жест да го вземе. Той кима усмихнато с глава, очаквайки ентусиазираната ѝ реакция.
Рене не показва ентусиазъм. Устата ѝ е права линия. Очите ѝ не изразяват нищо.
— Какво има? Не ти ли харесва? — пита я той тревожно.
— Не се яде — отвръща му тя.
Пещек се чувства смутен, когато си дава сметка за глупостта си. Цяла седмица е търсил на черния пазар музикална кутия. Обикалял е къде ли не, говорил е с колеги от СС и с евреи трафиканти от всякакъв вид, докато намери. Подкупвал е, молил е и е заплашвал. Търсил е неуморно, докато намери. И едва сега осъзнава, че е безполезен подарък. В място, където хората гладуват и студуват, на него единственото, което му хрумва да подари на момичето, е глупава музикална кутия.
Не се яде…
Свива ръка в юмрук толкова силно, че се чува пращенето на музикалната кутийка, която той е смачкал, като че ли е врабче.
— Извинявай — казва ѝ той огорчено, — аз съм кръгъл глупак. Много съм недосетлив.