— Вие сте пълен идиот!
— Тъй вярно, господине — отвръща той с най-кротък глас.
Дита тъгува за доктор Менсън, когото бе придружила из миньорските селища на уелските планини, и дори за Ханс Касторп, блажено излегнат в шезлонга си, обърнат към Алпите. А тази книга я приковава към Бохемия и войната. Плъзга очи по страниците и не разбира много добре какво иска да ѝ разкаже този чешки писател, за когото изобщо не е чувала. Един ядосан подофицер мъмри войника, шишкав и дрипав клетник, който прилича на идиот. Не ѝ се нрави, ситуацията изглежда отчайваща. Тя харесва книгите, които възвеличават живота, а не онези, които го принизяват.
Има обаче нещо в този образ, което ѝ се струва познато. Освен това животът отвън е много по-лош, така че предпочита да остане сгушена на табуретката и да се потопи в четенето.
По-нататък се сблъсква с Швейк, облечен като войник под знамето на Австро-унгарската империя, въпреки неудоволствието, което предизвиква у чехите, поне в народните маси, да са под заповедите на превзетите германци в Първата световна война.
— И колко са били прави — казва си Дита.
Швейк е свръзка на поручик Лукаш, който му крещи, нарича го говедо и го перва по врата винаги когато го изважда извън кожата. Защото Швейк наистина има дарбата да усложнява всичко, да губи документите, които му поверяват, да изпълнява заповедите наопаки и да прави офицера за смях, макар че храбрият войник привидно върши всичко най-усърдно и добронамерено. Засега Дита още не може да разбере дали Швейк се прави, или наистина е пълен глупак.
Трудно ѝ е да проумее това, което авторът иска да каже. Мърлявият войник отговаря толкова обстойно и пространно на въпросите и указанията на началниците си, че отговорите му се удължават до безкрайност, разклоняват се в малки истории за роднини и съседи, които войникът напълно сериозно вмъква в разсъждението си по най-абсурден начин: „В Либен познавах един кръчмар, Пароубек се казваше. Веднъж в кръчмата му един куриер се напил с хвойнова ракия и вместо да предаде съболезнователните съобщения за смъртта на един мъж, занесъл на близките цените на напитките, които намерил на тезгяха. И станал голям скандал. Най-вече защото дотогава никой не бил чел цените и изглежда, Пароубек вземал винаги няколко крони повече за всяка чаша, макар после да обясни, че това било за благотворителни дейности…“.
Историите, с които илюстрира обясненията си, изглеждат толкова дълги и сюрреалистични, че лейтенантът накрая му изкрещява: „Махай се от очите ми, говедо такова!“.
И за своя изненада, тя се изсмива, представяйки си физиономията на лейтенанта. Веднага се укорява. Как е възможно да я развеселява един толкова глупав персонаж? Дори се пита дали е редно да се смее след всичко, което ѝ се е случило, след всичко, което продължава да се случва.
Как може да се смее, докато скъпи на нея хора умират?
И за момент се замисля за Хирш и за вечната му загадъчна усмивка. И внезапно я връхлита едно откритие: усмивката на Хирш е неговата победа. Усмивката му казва на човека срещу него: не можеш да ме пречупиш. В място като „Аушвиц“, където всичко е замислено така, че да те кара да плачеш, смехът е акт на бунт.
И тръгва след глупавия Швейк, за да стане свидетелка на шмекериите му. И в този толкова мрачен момент от живота ѝ, в който е толкова объркана, се хваща за ръката му и той я дърпа, за да я накара да продължи напред.
Когато върви към бараката си, вече се е стъмнило и леден вятър, примесен с мокър сняг, шиба лицето ѝ. Въпреки това се чувства по-добре, с приповдигнат дух. Макар че радостта в място като „Аушвиц“ е кратка като примигване. Някой върви срещу нея и си подсвирква мелодия от Пучини.
— Боже мой — прошепва Дита.
Остават още няколко бараки до нейната, а в тази зона средата на улицата не е силно осветена, така че се вмъква в най-близката с надеждата, че не я е видял. Влиза с такъв устрем, че блъска две жени и захлопва силно вратата.
— Защо влизаш като хала?
Очите ѝ са широко отворени и тя сочи навън.
— Менгеле…
Раздразнението на жените преминава в тревога.
— Доктор Менгеле! — шепнат.