Господин Келер му намига, когато го вижда. Изгубил е фабриката и къщата си, реквизирани от нацистите, както и достойнството си на изтъкнат гражданин и сега спи на сламеник, гъмжащ от дървеници, бълхи и въшки. Но не е изгубил вътрешната си сила, нито чувството си за хумор.
Ота вижда, че баща му е добре и разговаря с други колеги от работилницата, коментирайки смъртните случаи през деня, и се отправя към блок 31. Оглежда лагеристите, седнали за няколко минути да изядат супата си, и картината е тъжна: мършави, облечени като просяци хора. Никога не си е представял, че един ден ще види своя народ в това състояние, но колкото по-сломени ги вижда, толкова по-силно се събужда съзнанието му на евреин.
Отдавна е отминало времето на юношеството му, когато се увличаше от теориите на Карл Маркс, когато вярваше, че интернационализмът и комунизмът са отговорът на всички проблеми на историята. Накрая рационалният му и свободен ум намери много повече въпроси, отколкото отговори. Имаше момент, в който не знаеше какъв е точно: беше син на буржоа, флиртуваше със салонния комунизъм, беше немскоговорещ чех и също евреин. Когато нацистите влязоха в Прага и започнаха да преследват евреите, Ота най-после осъзна кое е мястото му в живота — хилядолетната традиция и кръвта го свързваха много повече с евреите, отколкото с която и да е друга общност. И ако хранеше някакво съмнение за това кой е, нацистите се погрижиха да му зашият жълта звезда на гърдите, за да не го забравя нито за секунда в живота си.
Затова се присъедини към ционистите и стана активен член на движението Hachshara, което подготвяше младежите за aliyá: завръщането в земята на Израел. Спомня си с удоволствие и с лека меланхолия екскурзиите, на които винаги имаше китара и време за песни. В онова братство на скаути се усещаше онзи първичен дух, който той бе търсил — общност от мускетари, където бяха един за всички и всички за един.
Именно през една от онези вечери срещна Фреди Хирш. Струваше му се, че е от хората, които нямат пукнатини в убежденията си. Затова се чувстваше горд да е под заповедите му в блок 31, който се бе превърнал в своеобразен Ноев ковчег за децата в онзи потоп от унижения.
Трудни времена са…
Ота обаче е оптимист. Наследил е от баща си тънкото чувство за хумор и смята, че ще се измъкнат от това изпитание, а изпитанията са многобройни в тяхната история. И за да се отърси от лошите мисли, отново се връща към приказката, която ще разкаже, защото приказките подхранват въображението и карат децата да мечтаят.
Ти си това, което мечтаеш, казва си Ота.
Ота Келер е на двайсет и две години, но изглежда по-голям заради самоувереността си. Вече е повтарял много пъти историята за хитрия продавач на неми флейти, който обикаля пътищата на Галилея, но никога не пести ентусиазма си, когато разказва за този търговец, който продавал флейти без дупки, защото по този начин великолепният звук, който се изтръгвал от тях, можел да се чуе само на небето…
— И не били малко тези, които му купували стоката! Докато не се появило едно момче.
Сам е съчинил историята, така че, ако забрави някоя подробност, измисля друга. Когато стига до края на приказката, децата се втурват към вратата с припряността, присъща на детството. Всяка минута се изживява интензивно, защото настоящето е всичко. Ота ги гледа как се отдалечават и вижда към вратата да се насочва като метеорит една помощничка, чиято коса до раменете се люлее в ритъма на крачките ѝ.
Момичето има ангелско лице, но по енергичния начин, по който се движи и жестикулира, предполага, че сигурно никога не се отказва от това, което си е наумила. Забелязал е, че не говори с учителите, оставя им книгите и после ги прибира с кимване на глава, винаги забързана. А може би се преструва, че бърза, от срамежливост.
Дита наистина изхвръква като стрела от бараката. Не иска да се сблъска с никого, защото носи под дрехите си две книги, а те са възпламеним материал.
Следобеда, когато отиде да върне книгите, стаята на Фреди Хирш беше заключена и въпреки че почука няколко пъти на вратата, никой не ѝ отвори. В ъгъла, където учителите се събират да си поприказват, намери Мириам Еделщайн. Тя ѝ казва, че старши комендант Шварцхубер е извикал ненадейно Хирш и той забравил да ѝ остави ключовете от стаята. Мириам се отдръпва от групата и я пита тихичко какво смята да прави с двете книги, които не са прибрани след края на сутрешните занятия.