Тази черна кал поглъща всичко.
Тежкият физически труд на открито през целия ден, при оскъдните дажби от чай сутрин, супа на обяд и парче хляб вечер, изтощава всекиго. Дита, която обича да измисля прякори, я нарича Спящата красавица, но не го изрича на глас, защото веднъж го каза на Маргит и на нея изобщо не ѝ стана смешно. Но тя е точно това — много слабо, смазано от умора момиче, което заспива веднага щом седне някъде.
— Майка ти ни остави сами. Много е тактична.
— Майките знаят какво трябва да направят.
— Когато идвах насам, мислех за моята. Познаваш я. Има вид на плаха жена. Но е много по-смела, отколкото човек може да предположи. След като татко умря, продължи да работи в онази смрадлива работилница, без да се оплаква, дори не е пипнала настинка в ледената барака, където спим.
— Това е добре.
— Веднъж чух две млади жени, които спят близо до нас… Знаеш ли как наричат майка ми и приятелките ѝ?
— Как?
— Клуба на старите кокошки.
— Звучи ужасно!
— Но са прави. Понякога всички говорят едновременно от наровете си и вдигат шум като кокошки в птичи двор.
Маргит се усмихва. Тя е много предпазлива и ѝ се струва нередно да се подиграва на възрастните, но се радва, че Дита отново се шегува. Това е добър знак.
— А какво става с Рене? — пита я.
Маргит става сериозна.
— От няколко дни ме отбягва.
— Но защо?
— Не само мен. След работа отива при майка си и не говори с никого.
— Но защо?
— Хората шушукат…
— Как така шушукат? За Рене? Защо?
Маргит се чувства неудобно, защото не намира подходящи думи, за да ѝ отговори.
— Има връзка с един есесовец.
В „Биркенау“ има червени линии, които не можеш да прекрачиш. И това е една от тях.
— Да не би да е слух? Знаеш, че хората си измислят какво ли не…
— Не, Дита. Видях я да говори с него. Стоят при охранителния пост на входа, защото там хората избягват да минават. Но от бараки 1 и 3 се виждат чудесно.
— Целуват ли се?
— За бога, надявам се, че не. Само като си помисля, цялата настръхвам.
— Аз по-скоро бих целунала свиня.
Маргит се превива от смях и Дита забелязва, че започва да говори като Храбрия войник Швейк. И най-лошото е, че това ѝ харесва.
В същия момент няколко бараки по-нататък Рене чисти от въшки главата на майка си. Това занимание ангажира ръцете и очите ѝ, но оставя ума ѝ свободен.
Знае, че другите жени я осъждат. На нея самата ѝ се струва нередно да приема ухажването на един есесовец, пък бил той любезен и внимателен като Виктор.
Виктор?
Любезен или не, той е тъмничар. Още по-лошо, палач. Въпреки това с нея се държи добре. Подари ѝ гребена, с който чисти въшките на майка си, които могат да подлудят човек, защото причиняват непрекъснат сърбеж по главата. Донесе ѝ също малко бурканче конфитюр от червено френско грозде. Толкова отдавна не бяха вкусвали сладко! Тя и майка ѝ намазаха с него хляба за вечеря и за пръв път от месеци ядоха с наслада.
Трябва ли да се държи нелюбезно с това момче от СС, което никога не ѝ е поискало нищо в замяна? Трябва ли да откаже да приеме тези неща и да му заяви, че не иска нищо от него?
Знае, че ако бяха на нейно място, много от жените, които я критикуват, ще вземат каквото могат. Било за мъжа си, за децата си или за някой друг близък. Но ще го вземат. Лесно е да си почтен, когато не поставят до теб отворен буркан с конфитюр от френско грозде и филия хляб, на която да го намажеш.
Казва ѝ, че когато всичко това свърши, би искал да се сгодят. Тя никога не му отговаря нищо. Разказва ѝ за Румъния, за селото си и за най-големия им празник, на който се надбягват с чували и ядат кисело-сладка яхния с месо на площада. На Рене ѝ се иска да го мрази. Знае, че е длъжна да го мрази. Но омразата прилича много на любовта — нея също не можеш да я избираш.
Над „Аушвиц“ се спуска мрак. В тъмнината продължават да пристигат влакове, които изсипват на перона объркани невинни хора, треперещи като листа, а комините продължават да излъчват червеникав отблясък — знак, че пещите никога не почиват.