Сутринта отново си мият лицето в металните корита, отново клякат със свалени гащи и запретнати поли, за да вършат естествените си нужди заедно с още триста души. Не е приятно. Следва продължителната проверка в поредния мразовит ден. От земята се надига студ, който превръща налъмите в ледени обувки. Пазачите напускат лагера със списъците си, осеяни с кръстчета над номерата, които не са преживели нощта, и унизителната рутина се смекчава. Най-после Фреди Хирш затваря вратата на бараката и повдига вежда. Животът може да започне. Децата развалят строя и шумно заемат табуретките, някои учители минават през библиотеката и в блок 31 започва нов ден.
Дита обаче чака нетърпеливо обедната супа. Ободрява я. Освен това бележи началото на следобеда, когато отново ще сподели приключенията на този мърляв и непохватен войник, с когото вече се е сприятелила. Един от австрийските офицери, командващи батальона на Швейк, е грубиян, на име Дауерлинг; началниците го ценят, защото е много строг с войниците и ги налага здраво.
Наскоро след неговото раждане дойката паднала заедно с него и малкият Конрад Дауерлинг се ударил в главичката. И днес още на главата му личи такава вдлъбнатина, сякаш някаква комета се е блъснала в Северния полюс. Тогава всички се усъмнили дали ще излезе нещо от него, ако преживее сътресението на мозъка. Само баща му, полковникът, не губел надежда и твърдял, че това никак не може да му попречи, тъй като — а това се разбирало от само себе си — младият Дауерлинг, след като пораснел, щял да се посвети на военна кариера. Младият Дауерлинг, след страхотна борба с четирите класа на долния курс на реалката, която завършил като частен ученик, при което накарал първия си домашен учител преждевременно да се поболее и да пощурее, а втория да скочи от отчаяние от кулата на „Свети Стефан“ във Виена, постъпил в Хайнбургското военно училище. Глупостта му била толкова поразителна, че съществувала голяма надежда след няколко години да попадне в Терезианската военна академия или в Министерството на войната.
Четенето е радост.
Има хора, способни да развалят всеки празник. Досадниците деца на Бог ли са, или на дявола? Любопитната госпожа Мърша, с мръсния си кок и люлеещите се кожи под брадичката, надниква в скривалището ѝ. С нея е друга учителка с малки, почти микроскопични очи.
Двете застават пред Дита със смръщени вежди и искат да видят книгата, която чете. Подава им я и една от тях почти я грабва. Страниците се разместват заплашително и слабите конци, с които са зашити за гръбчето, всеки миг може да се скъсат. Дита изтръпва, но дължимото уважение към възрастните ѝ попречва да ѝ каже какво мисли за този недопустим начин, по който се отнася към книгата.
Учителката се зачита и очите ѝ почти ще изхвръкнат. Отпуснатата кожа на шията ѝ пулсира от възмущение. Дита я напушва смях при мисълта, че изражението на госпожа Мърша е същото като на някой от офицерите на полка на Швейк пред някой от номерата му.
— Това е неприемливо и неприлично! Момиче на вашата възраст не може да чете такива безсрамия. Има недопустими ругатни.
Точно в този момент от стаичката на Хирш излизат двамата заместник-директори, Лихтенщерн и Мириам Еделщайн, които са им преките началници. Госпожа Крижкова се усмихва доволно, като ги вижда, и започва да им маха с ръце да се приближат.
— Вижте, това тук е училище, колкото и нелепо да изглежда. Вие като заместник-директори не може да позволявате на младежите да четат подобни просташки романчета, които подкопават доброто възпитание и приличието. Не бях чувала по-големи ругатни, каквито има в тази книга.
И в потвърждение на думите си настоява да чуят каква непочтителност се проявява към свещеничеството и какви простащини се говорят по адрес на един проповедник, на един Божи посредник:
— „Напил се е като свиня. И е капитан. На всички тези военни проповедници Бог им е дал дарбата да се нарязват до несвяст. Аз бях с един фелдкурат, на име Кац, който за малко да продаде собствения си нос, за да пие. Продаде дарохранителницата и изпихме всичко, което ни дадоха за нея, и ако някой ни беше дал нещо за Бог, и него щяхме да го похарчим за пиене.“
Учителката затваря рязко страниците, когато забелязва, че Лихтенщерн едва се сдържа да не се изсмее и прави усилия да изглежда сериозен. Дита не откъсва поглед от конците на гръбчето, които всеки момент може да се скъсат. Учителката заявява, че въпросът е много сериозен и че книгата трябва да се забрани. Продължава да разтърсва страниците и отново пита какви ценности ще възпитаме в младите, щом позволяваме да се четат такива книги. Дита не издържа да я гледа как размахва книгата, сякаш е мухоловка, изправя се като пружина, застава пред нея, макар че е с петнайсет сантиметра по-ниска, и иска да ѝ даде за момент книгата с вежливи думи, но с твърд тон: