— … ако обичате.
И набляга толкова върху това „ако обичате“, че сякаш я удря с него по главата. Учителката не е очаквала реакцията на момичето, която граничи с безочливост, и ѝ връчва с обидено изражение окъсаното томче, без да знае какво да прави.
Дита поема книгата нежно, наглася откъснатите коли и оправя разбърканите страници. Останалите наблюдават заинтригувани как изглажда измачканата хартия и как лекува книгата, сякаш става дума за ранен войник. Ръцете ѝ докосват пожълтелите страници с такова старание и уважение, че дори възмутената учителка не смее да продума. Прокарва пръсти по страниците, за да ги изглади, със същата нежност, с която една майка би сресала дъщеричката си. Накрая, след като я наглася, я отваря. Обръща се към Лихтенщерн и Мириам Еделщайн и заявява, че наистина в тази книга има неща като тези, които е прочела учителката.
И че има и други.
Тогава започва да чете:
— „За хората, които не искаха да идат на фронта, последното убежище бе гарнизонният лагер. Познавах един нередовен учител математик, който не искаше да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го пратят в гарнизонния лагер. Той постъпи така напълно съзнателно. Войната не му импонираше, не притежаваше за него никакъв чар. Да стреля по противника и да убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна той смяташе за идиотизъм.“ Това са някои от зловредните идеи, които внушава тази толкова безразсъдна книга — че войната е глупава и идиотска. И с това ли не сте съгласни?
Настъпва тишина.
Лихтенщерн би искал да има цигара, за да я запали. Почесва си лявото ухо, за да спечели време, и накрая решава да каже нещо.
— Извинете ме, но трябва спешно да обсъдя с лекарите от болницата прегледите на децата.
Твърде много жени на едно място. Лихтенщерн решава да се измъкне тактично.
Мириам Еделщайн неволно се е превърнала в арбитър на спора за подходящите четива. Така че ще каже какво мисли.
— Това, което Едита прочете, ми се струва много смислено. Освен това — обръща се тя към госпожа Крижкова, гледайки я право в очите — не можем да кажем, че е книга, която богохулства и не проявява уважение към религията, в крайна сметка само казва, че католическите свещеници са пияници. Никъде не оскърбява педантичната праволинейност на нашите равини.
Двете учителки, обидени от ироничния тон, си тръгват. Когато се отдалечават достатъчно, Мириам Еделщайн прошепва на Дита, че когато я прочете, би искала да ѝ я даде за един следобед.
17
Сутринта Дита подрежда библиотеката си. Преди това е отишла в стаята на Хирш и го е заварила да планира тактиката за футболния си отбор, който ще играе срещу отбора на друг учител в много важен мач. Ще се проведе този следобед, след супата, в пространството зад бараката. Тя не е въодушевена като шефа си и краката ѝ са схванати след дългата утринна проверка.
— Как си, Едита? Хубава сутрин, днес слънцето ще се покаже, ще видиш.
— Не си чувствам краката след тези ужасни проверки. Безкрайни са. Мразя ги.
— Едита, Едита, благословена проверка! Знаеш ли защо е толкова дълга?
— Ами…
— Защото сме всички. Не сме изгубили нито едно дете от септември насам. Разбираш ли? През същото време в семейния лагер са починали над хиляда и петстотин души от болести, недохранване или изтощение. — Едита кимва тъжно с глава. — Но нито едно дете от блок трийсет и първи! Имаме напредък, Едита.
Тя му се усмихва с радостта на тъжните победи. Баща ѝ не е жив, за да може да му разкаже за това, докато той чертае с пръчка картата на света върху земята.
Избутва дискретно пейката с книгите с два метра. По този начин може да следи по-отблизо уроците на учителя Ота Келер. Сега, когато баща ѝ го няма, трябва да се постарае да не занемарява учението си. А Келер е от хората, които винаги казват нещо интересно. Заглежда се в него — облечен е с дебел вълнен пуловер, а кръглото му лице показва, че вероятно преди войната е бил дебеличко момче.
Говори на децата за вулканизма.
— На много метри под повърхността Земята гори. Понякога под въздействието на вътрешното налягане се образуват комини, по които на повърхността се издига нажеженият материал. Това са скали, стопени в своеобразна много гореща паста, която се нарича лава. На дъното на морето вулканичните изригвания натрупват стълбове от лава и образуват острови. Такива са например Хавайските острови.