— Както заповядате — отвръща му кротко мъжът. — Моля да ме извините, но предпочетох първо да попитам, вместо да извърша някое нарушение на дисциплината, което да е противно на заповедите, защото искам да постъпя правилно…
— В редицата, глупако!
— Да, господине. На заповедите ви, господине. Извинете ме още веднъж. Нямах намерение да ви прекъсвам точно…
— Млъкни, преди да ти пусна куршум в главата! — изкрещява нацистът извън себе си.
Учителят върви заднешком, правейки дълбоки поклони с глава, и накрая застава в групата. Свещеника не забелязва, че собствените му войници са се придвижили зад него, и когато рязко се обръща, се сблъсква с тях. Сцена, достойна за немите комедии — нацистите, които се блъскат едни други като билярдни топки. Някои деца се смеят тихичко, а разтревожените учители ги побутват с лакът, за да пазят тишина.
Сержантът, видимо обезпокоен, поглежда крадешком началника си, мрачния капитан лекар, който стои със скръстени на гърба ръце в тъмния ъгъл. Свещеника не може да му види лицето, но си представя презрителното му изражение. Нищо не може да предизвика по-дълбоко презрение в Менгеле от посредствеността и некомпетентността.
Подофицерът отмества хората си ядосано и подновява инспекцията. Минава пред редицата на Дита и тя притиска схванатата си ръка. Също и зъбите. Притиска всичко, което може да се притисне. Ако беше възможно, щеше да си притисне и ушите. За късмет, Свещеника е объркан и смята, че вече е инспектирал тази група, затова минава на следващата. Още викове, блъскания, обискирания… и накрая шествието се отдалечава бавно от сектора им.
Библиотекарката въздъхва с облекчение, макар че, докато не напуснат бараката, опасността не е преминала. Те са отровни змии — могат да те нападнат, когато най-малко очакваш. Притиска книгите към тялото си и се радва, че няма голям бюст. Детските ѝ гърди ѝ позволяват да намести книгите дискретно. Ръката ѝ се е схванала от дългото ѝ държане в тази поза. Усеща иглички, но не смее да помръдне, за да не изпусне книгите и те да паднат с трясък на земята. За да не мисли за болката, си припомня как случайността я бе довела в блок 31.
Пристигането на ешелона, който я докара през декември, съвпадна с последните приготовления за едно театрално представление на „Снежанка и седемте джуджета“. Беше начин да отбележат Ханука, празника, който напомня за бунта на макавеите срещу гърците. Преди сутрешната проверка майка ѝ се срещна с една позната от Терезин, госпожа Турновска, зарзаватчийка от Злин. Беше малък лъч светлина сред толкова нещастия.
Именно тази жена, която бе овдовяла в началото на войната, ѝ каза за съществуването на една барака училище, където ходели деца до тринайсетгодишна възраст. Когато майка ѝ обясни, че Едита е на четиринайсет, госпожа Турновска отговори, че директорът на училището е убедил германците, че се нуждае от няколко души, които да му помагат за поддържането на реда в училището. По този начин е взел при себе си няколко момчета от четиринайсет до шестнайсет години.
— Там правят проверка на закрито, не се мокрят, нито треперят от студ всяка сутрин. Не се налага да работят по цял ден. Дори дажбите храна са малко по-големи.
Госпожа Турновска, която знаеше всичко, бе научила, че Мириам Еделщайн ще отиде като заместник-директор при Фреди Хирш.
— Мириам Еделщайн спи в моята барака и ме познава, ще говорим с нея.
Срещнаха я на лагерщрасе, главната улица, която пресичаше лагера от единия до другия край. Вървеше забързано и беше в мрачно настроение. Положението ѝ никак не беше добро след преместването им от гетото Терезин, където мъжът ѝ Якуб беше председател на Еврейския съвет. Още с пристигането го бяха отделили от групата и го бяха изпратили при политическите затворници в „Аушвиц I“.
Госпожа Турновска ѝ изброи на един дъх достойнствата на Дита, сякаш продаваше сливи, но още преди да свърши, Мириам Еделщайн я прекъсна:
— Бройката на помощниците е запълнена, а и много хора преди вас ме помолиха за същото.
И тръгна бързо по пътя си.
Малко преди да се изгуби сред калта на лагерщрасе, тя спря и се върна. Трите жени бяха останали толкова разочаровани от думите ѝ, че не бяха помръднали от местата си.
— Казахте, че това момиче говори перфектно чешки и немски и че чете много добре?
По някаква случайност сутринта бе починал суфльорът на представлението, което щеше да се изнесе същия следобед в блок 31.
— Трябва ни спешно суфльор. Ще се справиш ли?
Всички погледи се обърнаха към Дита.
Разбира се, че щеше да се справи!