Шварцхубер не понася покровителствения му тон, същия, който би използвал някой учител, обръщайки се към глупавия си ученик.
— По дяволите, Менгеле, говорите като политик! Аз съм войник. Имам заповеди и ги изпълнявам. Ако райхсфюрер Химлер казва, че трябва да поддържаме лагера в това състояние, така и ще бъде. Но това за детския блок какво общо има?
— Пропаганда, господин комендант, про-па-ган-да. Така затворниците ще пишат на близките си и ще им разкажат колко добре се отнасят с тях в „Аушвиц“.
— И защо да ни пука какво ще си мислят мръсните им еврейски роднини за това как се отнасят с тях?
Менгеле си поема въздух и мислено брои до три.
— Господин комендант, навън има още много евреи, които трябва постепенно да въдворим тук. Животно, което не знае, че отива в кланицата, послушно се оставя да го водят, докато онова, което знае, че ще го заколят, оказва всякаква съпротива. Вие сте човек от село и би трябвало да го знаете.
Последната вметка раздразва Шварцхубер.
— Как смеете да наричате Тутцинг село? За ваше сведение Тутцинг е смятан за най-хубавото селище в Бавария, дори в цяла Германия… в целия свят.
— Разбира се, господин комендант. Напълно съм съгласен, че Тутцинг е прекрасно градче.
Шварцхубер понечва да му отговори, но осъзнава, че този педантичен лекар буржоа нарочно го предизвиква, така че се отказва да влезе в играта му. С тип като Менгеле човек трябва да е предпазлив, защото никога не знае какво е намислил.
— Чудесно, хер докторе, отделение за децата и детска градина, каквото е нужно — изръмжава. — Но няма да позволя това да наруши по никакъв начин реда в лагера. При най-малкия знак за неспазване на дисциплината ще бъде затворен. Мислите ли, че онзи евреин, който отговаря за блока, ще се справи с дисциплината?
— Защо не? Той е германец.
— Капитан Менгеле! Как дръзвате да твърдите за едно гнусно еврейско псе, че принадлежи към славната германска нация?
— Мислете каквото искате, но в досието на този Хирш пише, че е роден в Аахен, в Северен Рейн. Доколкото знам, това е Германия.
Шварцхубер го изпепелява с поглед. Менгеле чете мислите му — комендантът не понася безочливостта му, но това не го тревожи. Шварцхубер знае, че трябва да внимава с него, защото има могъщи приятели в Берлин. В погледа му долавя омраза, сякаш чака момента, в който късметът да му изневери, и тогава с удоволствие да го смачка като хлебарка. Но Менгеле се усмихва любезно. Този момент никога няма да настъпи. Той винаги върви с една крачка пред всички тези военни, които в действителност нищо не са разбрали, нито знаят защо се бият. Той обаче знае. Бори се, за да се превърне в знаменитост. Първо ще оглави Deutsche Forschungsgemeinschaft, Германския съвет за изследователска дейност, а после ще промени посоката на медицината. Посоката на човечеството в крайна сметка. Йозеф Менгеле знае, че не е скромен човек; скромността е за слабите.
Историята обаче ще му даде урок. Най-голямата слабост е именно тази на силните: накрая започват да вярват, че са непобедими. В силата на Третия райх се крие неговата крехкост — смятайки се за несломими, германците ще отворят толкова фронтове, че накрая ще рухнат. Над „Аушвиц“ вече започват да прелитат самолетите на съюзниците и първите бомбардировки се чуват в далечината.
Никой не може да избяга от слабостта.
Дори непобедимият Фреди Хирш.
Случва се няколко дни по-късно. Когато последните следобедни занятия приключват и бараката се опразва, Дита бързо прибира книгите. Увива ги в парче плат и се запътва към стаята на отговорника на блока, за да ги остави в скривалището им. Иска час по-скоро да отиде при майка си и да ѝ прави компания.
Чука на вратата и гласът на Хирш ѝ разрешава да влезе. Заварва го да седи на единствения стол в стаята, като всеки друг път. Но сега не работи върху докладите си. Седи със скръстени ръце и унесен поглед. В него се долавя някаква промяна.