Отива при скривалището, върху което са натрупани сгънати одеяла, и оставя книгите. После бързо си тръгва, за да не го безпокои. Но когато се обръща с гръб към него, чува гласа му:
— Едита…
Гласът му звучи равно, може би уморено, без онази страст, която кара младежите да слушат с блеснали лица речите му. Когато се обръща към него, вижда един внезапно изчерпан човек.
— Знаеш ли? Може би когато всичко това свърши, няма да отида в Израел.
Дита го гледа недоумяващо и Фреди се усмихва снизходително. Логично е да не го разбира. От години обяснява пламенно на младежите, че трябва да се гордеят, че са евреи, и да се подготвят, за да се завърнат в земите на Цион и да превърнат Голанските възвишения в трамплин, за да бъдат по-близо до Бог.
— Виж, хората тук… какви са? Ционисти? Антиционисти? Атеисти? Комунисти? — Въздишка прекъсва думите му. — Но какво значение има? Ако се вгледаш по-внимателно, виждаш само хора, нищо повече. Крехки и подкупни хора. Способни на най-лошото и на най-доброто.
И добавя още нещо, което всъщност отправя не към нея, а към себе си:
— Всичко, което беше важно, сега ми изглежда незначително.
Отново потъва в мълчание и очите му не гледат никъде, както правим, когато искаме да се вгледаме в себе си. Дита не разбира нищо. Не разбира защо човекът, който толкова се е борил, за да се завърне в обетованата земя на Израел, внезапно е изгубил интерес към нея. Би искала да го попита, но той вече не гледа към нея, вече не е там. Решава да го остави сам с мислите му и да си тръгне безшумно.
Ще го разбере по-късно, но в този момент не е в състояние да съзре в отказа му онова необикновено прозрение, което имат хората, когато стигат до разделителната линия на живота си. От ръба на пропастта всичко изглежда толкова малко. Нещата, които са им се стрували толкова грандиозни, внезапно са се смалили, а това, което са смятали за важно, сега е нещо незначително.
Поглежда крадешком към масата. Листовете върху нея са изписани с почерка на Хирш, но когато се вглежда, си дава сметка, че не са доклади, нито административни документи — това са стихове. Върху тях, като скала, която се е откъснала и е смазала всичко, има лист с щемпела на комендантството на лагера.
Успява да прочете само думата в получерен шрифт: „Преместване“.
Новината за преместването вече е стигнала до канцеларията на регистратора Руди Розенберг в карантинния лагер. Навършват се шест месеца от пристигането на септемврийския ешелон и както е гласяла табелката, германците задвижват „специалното отношение“, което сега наричат „преместване“.
Докато чака неспокойно до оградата пристигането на Алис, той закопчава и последното копче на сакото, което е успял да намери на черния пазар. Този следобед не го свърта на едно място, нервите му са като оголени електрически кабели, от които хвърчат искри.
Предишния следобед помоли Алис да му помогне, за да изпълни заръката на Шмулевски спешно да установи точния брой на хората, с които разполага групата на Съпротивата в семейния лагер. Съпротивата действа по толкова секретен начин, че много често дори самите членове не се познават помежду си. Този следобед е научил, че дори Алис е свързана със Съпротивата чрез една своя приятелка.
Шмулевски говори малко, не повече от половин дузина думи наведнъж. Това е част от механизма за оцеляване. Когато някой иска от него повече обяснения или критикува лаконичността му, отговаря, че един негов приятел, адвокат по наказателни дела, веднъж му казал, че немите доживяват до старост. Но на Руди той се бе сторил особено мрачен този следобед и не можа да се сдържи и го попита дали признаците са лоши. Думите му, винаги пестеливи, винаги завоалирани, бяха: „Работата върви на зле!“.
„Работата“ беше семейният лагер.
Пазачите на наблюдателните кули виждат регистратора от карантинния лагер и еврейската му приятелка от семейния лагер, която се приближава от другата страна на оградата, като много други следобеди. Рутина, на която вече не обръщат внимание. За тях затворниците са номерирана плът, а от разстоянието, където се намират, не различават една мършава и облечена с прокъсани дрехи еврейка от друга. Затова не забелязват, че жената, която идва този следобед при оградата, не е Алис Мунк, а е Хелена Резекова, една от най-добрите ѝ приятелки и координатор на бунта. Тя се приближава, за да му даде поверителната информация, която е поискал ръководителят на Съпротивата — има трийсет и трима нелегални членове, разпределени в две групи. Хелена го пита дали се знае нещо повече за преместването, но новините са оскъдни. Дочул е слух за вероятно преместване в лагера „Хайдебрек“, но няма подробности. Властите не обелват дума.