Гледат се известно време мълчаливо. Момичето може да е било хубаво в други обстоятелства, но сплъстената коса, хлътналите бузи, мръсните дрехи, напуканите от студа устни я превръщат в двайсет и две годишна просякиня. Розенберг, обикновено словоохотлив, не знае какво да каже на това момиче с провалено настояще и неизвестно бъдеще.
Следобеда си издейства разрешение да отиде в лагер БIIд под предлог, че трябва да занесе някакви списъци, но всъщност отива да се срещне с Шмулевски. Заварва го да седи на дървената пейка пред бараката си и да дъвче стрък трева, за да замести липсата на цигари. Руди, който винаги намира начин да е добре снабден, му подава цигара.
Съобщава му информацията за броя и основните занимания на бунтовниците от семейния лагер, която му е дала Хелена, и Шмулевски кимва с глава. Руди напразно чака да му даде някакво обяснение за ситуацията. Подхвърля на Шмулевски, че е 4 март и че са изминали шест месеца от пристигането на контингента на Алис, и е настъпил моментът за „специалното третиране“.
— Бих предпочел този момент никога да не настъпи.
Полякът пуши и мълчи. Розенберг разбира, че срещата е приключила, и се сбогува набързо. Връща се в лагера си и се пита дали Шмулевски мълчи, защото има някаква важна информация, или защото е в пълно неведение за това, което се случва.
Следобедната проверка се проточва повече от обикновено. Няколко есесовци извикват всички капо на входа на лагера. Там ги чакат цивилният отговорник на БIIб (лагерният капо, който е криминален затворник, германец, на име Вили) и Свещеника, до които стоят двама войници с автомати в ръка. Лагеристите виждат как отговорниците на бараки се приближават до подофицера и застават в полукръг пред него.
Фреди Хирш пресича лагерщрасе с енергичните си крачки, изпреварвайки други отговорници, които вървят по-неохотно към мястото на срещата. Свечерява се, но лесно може да се различи профилът на Хирш, който върви с горда и непринудена походка.
Свещеника ги чака с ръце, пъхнати в ръкавите на куртката. Усмихва се цинично, като ги вижда. Личи си, че е в добро настроение. За сержанта е добра новина да се отърве от голяма част от лагеристите — по-малко затворници, по-малко проблеми. Един адютант раздава списъци на отговорниците с имената на хората от септемврийския ешелон в бараките им, за да ги предупредят, че на следващата сутрин трябва да се строят отделно и да носят със себе си принадлежностите си (лъжицата и канчето), за да бъдат прехвърлени в друг лагер. В блок 31 спи само един човек, неговият отговорник, който взема най-краткия списък от всичките. В него фигурира едно име — неговото собствено, Алфред Хирш. Сред тишината, нарушавана единствено от шумоленето на листовете на списъците, той дръзко си проправя път и застава мирно пред подофицера.
— Разрешете, хер обершарфюрер. Бихте ли ни казали в кой лагер ще ни преместят?
Свещеника се вторачва в Хирш за няколко секунди, без да мигне. Да питаш, без да са те заговорили преди това, е неуважение, което подофицерът от СС обикновено не търпи. В този случай обаче той рязко отговаря:
— Ще бъдете информирани своевременно. Свободни сте.
Отговорниците започват да викат пред бараките си имената на хората, които ще бъдат преместени на следващия ден. Надига се изненадан шепот. Хората не знаят дали да се радват, че ще напуснат „Аушвиц“. Един и същ въпрос се повтаря непрекъснато:
— Къде ще ни заведат?
Няма обаче отговор или се отговаря с най-различни предположения. Всички са чували за специалното отношение след шест месеца. Какво ли означава? Дори най-оптимистично настроените знаят, че преместването е с неизвестна дестинация, не се знае къде, дали към живота, или към смъртта.
Дита е разговаряла с Маргит, опитвайки се да намери някакъв отговор сред толкова много въпроси. Връща се в бараката, изтощена от размишления и догадки. Толкова е разстроена от новината, че е забравила да вземе обичайните предпазни мерки да се оглежда назад и да върви близо до вратите на бараките, в случай че се наложи спешно да влезе вътре. Глас на немски я настига и някой я хваща за ръката.
— Момиче…
Подскача от страх. Макар че доктор Менгеле не би я докоснал. Това е Фреди Хирш, който се връща в бараката си. Тъмните му очи блестят трескаво и той отново е енергичният и пламенен човек, какъвто го познава.
— Какво ще правим?
— Ще продължим напред. Това е лабиринт, в който човек понякога се губи, но по-лошо е да се върне назад. Не обръщай внимание на никого, слушай вътрешния си глас и винаги върви напред.