Най-после Хирш проговаря.
Но този, който говори, не е общественият водач, не е непримиримият ционист, не е гордият спортист. Този, който говори, е детският възпитател. И той пита шепнешком:
— А какво ще стане с децата, Руди?
Розенберг би предпочел да остави този въпрос за накрая. Децата са най-слабото звено във веригата. В ситуация, изпълнена с насилие, те имат най-малко шансове да оцелеят. Но има отговор и на това:
— Фреди, децата така и така ще умрат. Бъди сигурен. Имаме шанс, макар и малък, да успеем да увлечем в бунта хиляди затворници и да разрушим този лагер. Така ще спасим живота на много други депортирани, които вече няма да изпращат тук.
Фреди продължава да мълчи, но погледът му е красноречив. В един бунт децата първи ще загинат. Ако в оградата се отвори пролука и всички се втурнат да бягат, те ще останат най-отзад. Ако трябва да се тича стотици метри през полето под дъжда от куршуми, те последни ще стигнат до гората и първи ще паднат повалени. А ако някое дете стигне до гората, какво ще прави там само и напълно объркано?
— Те ми вярват, Руди. Как бих могъл да ги изоставя сега? Как бих могъл да се боря, за да оцелея, и да оставя да ги убият? Ами ако грешите и наистина ще ни местят в друг лагер?
— Няма да ви местят. Обречени сте. Не можеш да спасиш децата, Фреди. Помисли за останалите. Помисли за хилядите деца в цяла Европа, за всички онези, които ще дойдат да умрат в „Аушвиц“ ако ние не се разбунтуваме.
Фреди затваря очи и слага длан на челото си, сякаш има температура.
— Дайте ми един час. Трябва ми един час, за да помисля.
Фреди излиза от стаята с обичайната си енергична походка и всеки, който го вижда да върви из лагера, не може да предположи, че носи на раменете си непосилния товар на четири хиляди живота. Единствено някой по-наблюдателен би могъл да забележи, че докато крачи, поглажда натрапчиво свирката си.
Няколко членове на Съпротивата, вече запознати със ситуацията, влизат в стаята и Розенберг им предава разговора с отговорника на блок 31.
— Поиска да му дадем един час, за да го обмисли.
Един от тях, чех със стоманен поглед, казва, че Хирш печели време. Всички го поглеждат в очакване да обясни какво точно иска да каже.
— Него няма да го убият. Полезен е на нацистите, пише им докладите и освен това е германец. Хирш чака Менгеле да го извика, да го измъкне оттук.
За секунда настъпва напрегната тишина.
— Само комунисти като теб могат да измислят подобна низост! Фреди е рискувал живота си за децата от лагера сто пъти повече от вас! — извиква Рената Бубеник.
Другият също се развиква, нарича я тъпа ционистка и казва, че няколко души чули как Хирш е питал капото на бараката им дали има съобщение за него.
— Чака нацистките власти да го извикат, за да излезе оттук.
— Имаш по-мръсно съзнание и от ноктите си!
Руди се изправя и се опитва да ги успокои. В този момент разбира защо е толкова важно да намерят лидер, някой, който е способен да обедини и да убеди толкова различни хора да се вдигнат като един човек.
Когато си тръгват, Алис отива при него, за да чакат заедно отговора на Хирш. Присъствието на Алис е утеха сред хаоса и несигурността. Трудно ѝ е да повярва, че нацистите ще убият всички, включително децата. За нея смъртта е нещо ужасно, но далечно, сякаш може да се случи на други, но не и на самата нея. Руди обаче смята, че Шмулевски не може да греши за подобно нещо. Тогава го моли да сменят темата, да поговорят за това какъв ще бъде животът след „Аушвиц“, дали харесва селските къщи, кои са любимите му ястия, с какви имена иска да кръсти децата си някой ден… за истинския живот, а не за този кошмар, в който живеят. И за известно време бъдещето изглежда възможно.
Минутите се изнизват една след друга. И тегнат непоносимо. Руди мисли за товара, който лежи на плещите на Хирш, както и за собствения си товар. Алис продължава да говори, но той вече не я слуша. Има чувството, че се задушава. В главата му тиктака адски часовник, който го подлудява.
Минава един час, но няма никакви вести от Хирш.
Минават много минути, още един час. Хирш не се появява.
Алис отдавна е млъкнала, опряла глава на скута си. Руди започва да осъзнава, че смъртта е много близо. Ако протегне ръка, би могъл да я докосне.
В същото време в съседния лагер занятията в блок 31 са отменени. Учителите от декемврийския ешелон, които са останали в училището, са твърде разтревожени. Някои се опитват да организират игри с учениците, но самите деца са неспокойни, искат да знаят къде ще отидат другарчетата им и не ги интересуват нито гатанките, нито песните. Цари апатия и изпълнено с напрежение спокойствие. Няма гориво за печката и е необичайно студено.