Същия следобед влезе за пръв път в блок 31. На пръв поглед изглеждаше като една от всичките трийсет и две бараки в лагер БIIб, разположени в редици от по шестнайсет от двете страни на главната улица, лагерщрасе, ако това кално блато можеше изобщо да се нарече улица. Поредната правоъгълна постройка, подобна на обор, с дълга тухлена печка върху отъпканата пръст, която разделяше пространството на две половини. Установи обаче, че в блок 31 има една съществена разлика: вместо редиците от триетажни нарове, където спяха затворниците, имаше само табуретки. И вместо изгнили дъски, на стените се виждаха рисунки на ескимоси и на джуджетата от „Снежанка“.
За случая табуретките бяха наредени като за представление и в бараката цареше веселата суетня на доброволците, които превръщаха жалката барака в театрален салон. Едни доподреждаха табуретките, други разнасяха шарени платове, а трети репетираха текста с децата, които се стараеха да го запаметят. В дъното на бараката помощниците стъкмяваха сцена от сламеници, а две жени на неопределена възраст нагласяваха зелените парчета плат, които щяха да се превърнат в гората на Снежанка. В този момент Дита си спомни за последната книга, която бе прочела, преди да напуснат Прага. Заглавието ѝ беше „Ловци на микроби“, а авторът ѝ Пол де Крайф разказваше за живота на известни учени в областта на бактериите и микроскопичните същества. И в онази барака тя се почувства донякъде като Кох, Граси и Пастьор, сякаш гледаше през увеличително стъкло микроскопични създания, които се движеха лудешки в свят, не по-голям от капка вода. Както в най-малкото петънце мъх, така и в тази дупка, противно на всякакви очаквания, животът продължаваше упорито напред.
Бяха ѝ приготвили малка кабинка срещу сцената, измайсторена от картон, боядисан в черно. До нея се приближи Рубичек, режисьорът на постановката, и ѝ каза да внимава с малката Сара, защото, когато се притесняла, думите не ѝ идвали на немски и тя несъзнателно ги заменяла с чешки. А едно от условията, които бяха поставили нацистите, за да разрешат представлението, бе то да е на немски.
От представлението си спомня напрежението преди началото, бремето на отговорността в една барака, пълна с публика, и тревожното присъствие на първия ред на някои командващи офицери в „Аушвиц II“, като Шварцхубер, комендант на лагера, и доктор Менгеле. Гледаше през една дупка в картона и се изненада как се смееха и ръкопляскаха. Изглеждаха въодушевени от играта. Нима бяха същите, които пращаха хиляди деца на смърт всеки ден? Всъщност бяха.
От всички театрални пиеси, които се играха в блок 31, „Снежанка и седемте джуджета“ остана завинаги в паметта на хората, които присъстваха в онази декемврийска вечер на 1943-та и останаха живи, за да го разкажат.
Когато представлението започна, вълшебното огледало, което трябваше да каже на мащехата коя е най-красивата на света, започна да заеква.
— Най-кра-кра-сивата си ти, кра-кра-кралице…
Бараката се изпълни със смехове. Помислиха, че е шега, която е част от постановката. Дита се потеше в хартиената си кабинка. Заекването не фигурираше в сценария, а се дължеше на смущението на момчето, но всеки проблясък на хумор се посрещаше с въодушевление, защото в „Аушвиц“ смехът беше по-оскъден и от хляба. А те отчаяно имаха нужда да се смеят.
Когато Снежанка остана самичка в гората, смеховете секнаха. Ролята играеше едно момиче с тъжен поглед. Гримът с червеникави сенки под очите засилваше беззащитния ѝ вид. Изглеждаше толкова крехка, лутайки се из гората, молейки за помощ с тънкото си гласче, че сърцето на Дита се свиваше, защото в нея виждаше себе си — също така безпомощна в този далечен край в Полша, изгубена във враждебна гора, пълна с вълци в униформи.
Откъслечните смехове заради някои забравени фрази и заради непохватния ловец, който изоставя Снежанка в гората (за малко да падне по глава на сцената), секнаха рязко, когато малката Снежанка запя. Онези, които се питаха защо измежду толкова момичета бяха избрали за ролята това дребничко бледо девойче с лице на старинна порцеланова фигура, намериха отговора. Имаше прекрасен глас и сладникавите песнички, взети от филма на „Уолт Дисни“, придобиваха такава сила, без друг акомпанимент освен гласните ѝ струни, че мнозина се разплакаха. Когато хората са натъпкани като в обор, жигосвани и убивани като животни, накрая започват да вярват, че са добитък. Смехът и плачът им напомнят, че все още са хора.
Накрая сред аплодисменти се появи принцът спасител — много по-висок от останалите актьори, широкоплещест и с коса, сресана назад. Беше самият Фреди Хирш. Снежанка се събуди благодарение на най-старото лекарство на света и представлението завърши сред бурните овации на публиката. Дори невъзмутимият доктор Менгеле ръкопляскаше, макар че не си свали белите ръкавици.