На лагерщрасе се отклонява и се отправя към задната страна на бараките, приближава се до телената мрежа и поглежда към карантинния лагер със смътната надежда да зърне някого. Но няма жив човек между бараките на БIIа. Само някое парче плат от дреха на земята помръдва, подухвано от вятъра.
От виковете през предната нощ не е останало нищо, само смазваща тишина. Лагерът е пуст. Цари гробищно спокойствие. На земята се виждат стъпкани шапки, захвърлено палто, празни канчета. Счупената глава на една от глинените кукли, които момичетата правеха в блок 31, наднича сред останалите предмети. Дита различава в калта нещо бяло, един смачкан лист хартия. Затваря очи, за да не го гледа, защото осъзнава, че е една от птиците, които е майсторил учителят Моргенщерн. Стъпкана е. Смачкана в калта.
Тя се чувства точно така.
Лихтенщерн провежда сутрешната проверка в присъствието на един есесовец с невъзмутимо изражение и всички въздъхват с облекчение, когато той напуска бараката. През цялото това време децата непрекъснато са се озъртали, търсейки с поглед отсъстващите. Въпреки че проверката обикновено досажда на децата, тази сутрин нейната краткост ги е натъжила.
Дита излиза навън, за да избяга от потискащата атмосфера в бараката. Въпреки че отдавна се е съмнало, нещо помрачава светлината — дъжд от пепел, носена от вятъра. Черен снеговалеж, какъвто не бяха виждали дотогава.
Лагеристите, които работят в изкопите, гледат към небето. Тези, които пренасят камъни, ги оставят на земята и спират. Въпреки виковете на надзирателите, хората в работилниците зарязват работата и излизат навън да гледат и това е може би първата им проява на неподчинение — гледат към черното небе, без да обръщат внимание на заповедите и заплахите.
Сякаш внезапно нощта се е завърнала.
— Господи! Какво е това? — възкликва един.
— Това е Божие проклятие! — вика друг.
Дита вдига глава нагоре и по лицето, ръцете и дрехите ѝ се посипват мънички сиви снежинки, които се превръщат в прах между пръстите ѝ. Хората от блок 31 излизат да видят какво става.
— Какво е това? — пита уплашено едно момиченце.
— Не се бойте — казва им Мириам Еделщайн. — Това са нашите приятели от ешелона от септември. Връщат се.
Децата и учителите се събират мълчаливо. Мнозина се молят тихичко. Дита подлага шепите си, за да събере поне малко от този дъжд от души, и не може да сдържи сълзите си, които прокарват бели бразди по покритото ѝ с пепел лице. Мириам Еделщайн е прегърнала сина си Ариах и Дита се присъединява към тях.
— Върнаха се, Дита. Върнаха се.
Никога повече няма да напуснат „Аушвиц“.
Някои учители твърдо са заявили, че отменят часовете си. За някои е форма на протест, други просто се чувстват без сили и воля, за да продължат напред. Лихтенщерн опитва да им повдигне духа, но не притежава харизмата и самоувереността на Фреди Хирш. Той също изглежда съсипан.
Една учителка пита какво се е случило с Хирш. Мнозина скланят глава, като на погребение. Някой казва, че доколкото е чул, са го качили на носилка в един от камионите агонизиращ или вече мъртъв.
— Според мен се е самоубил от гордост. Беше твърде горд, за да се остави на нацистите да го убият. Не е искал да им достави това удоволствие.
— А според мен не е могъл да понесе мисълта, че собствените му германски сънародници са го измамили и предали.
— Може би не е понесъл мисълта за страданието на децата.
Когато чува това, Дита изтръпва, сякаш е предчувствала, че в този край на Хирш има нещо, което се изплъзва от шаблонните обяснения. Чувства се не само опустошена, но и объркана: какво ще стане сега с това училище, когато Хирш го няма, за да оправи всичко? Седнала е на една табуретка възможно най-далече от другите, но слабата и развлечена фигура на Лихтенщерн се приближава до нея. Нервен е. Би дал десет години от живота си за една цигара.
— Децата са уплашени, Едита. Погледни ги, стоят като вцепенени, не говорят.
— Всички сме уплашени, господин Лихтенщерн.
— Трябва да направим нещо.
— Да направим? И какво можем да направим?
— Единственото, което можем да направим, е да продължим напред. Трябва да накараме тези деца да реагират. Прочети им нещо.
Дита се оглежда наоколо и вижда, че децата са насядали на земята на групички. Всички мълчат, някои си гризат ноктите, други гледат в тавана. Никога не са били толкова унили, толкова мълчаливи. Дита е останала без сили, а в устата си усеща горчив вкус. В момента ѝ се иска да не мърда от табуретката, да не говори, нито да ѝ говорят. И повече да не стане.