— И какво ще им прочета?
Лихтенщерн отваря уста, но отново я затваря и свежда глава леко засрамен. Признава ѝ, че не разбира от книги. А не могат да попитат Мириам Еделщайн. Твърде е разстроена. Седи в дъното, закрила е лицето си с ръце и не желае да говори с никого.
— Ти си библиотекарката на блок трийсет и първи — напомня ѝ строго той.
Тя кимва с глава. Трябва да поеме отговорността си. Не е нужно да ѝ го напомнят.
Отива в стаята на отговорника на блока. Много би ѝ се искало да може да попита господин Утиц, библиотекаря в Терезин, коя би била най-подходящата книга, за да почете от нея на едни деца в трагични обстоятелства. Разполага с някой и друг сериозен роман, също с книги по математика и по познания за света. Преди обаче да повдигне купчината стари дрехи, под която се намира тайното скривалище с книгите, вече е взела решение.
Взема най-разпокъсаната от всичките книги, чиито страници едва се държат една за друга. Може би е най-неподходящата от всички книги, най-малко педагогичната, най-непочтителната, дори някои учители не одобряват прочита ѝ, защото я смятат за дебелашка, неприлична и просташка. Само че онези, които си въобразяват, че цветята растат във вази, не разбират нищо от литература. Библиотеката сега е нейната домашна аптека и тя ще даде на децата малко от сиропа, който бе извикал на лицето ѝ усмивката в момент, когато мислеше, че я е изгубила завинаги.
Лихтенщерн прави знак на един от помощниците да застане на пост при вратата и Дита се качва на една табуретка в средата на бараката. Някои деца я гледат с любопитство, но повечето продължават да стоят със забит в земята поглед. Разтваря книгата, избира една страница и започва да чете. Може би я чуват, но никой не я слуша. Децата са все така апатични, много от тях са се проснали на земята, сякаш спят. Учителите продължават да си шушукат и да предъвкват това, което знаят за смъртта на хората от септември. Дори Лихтенщерн е седнал на една табуретка и е затворил очи, сякаш иска да изчезне оттам.
Дита чете, но никой не я слуша.
Избрала е една сцена, в която чешките войници, които са под заповедите на висшето австрийско командване, пътуват във влак за фронта и там Швейк успява да раздразни с екстравагантните си мнения един арогантен подпоручик, на име Дуб, който обхожда войниците, когато пристигат на местоназначението си. Когато минава, се чуват обичайните му реплики: „Познавате ли ме? Но аз ви казвам, че не ме познавате! Но когато ме опознаете, ще ви разплача аз, магарета с магарета!“. Подпоручикът ги пита дали имат братя и когато му отговарят утвърдително, им изкрещява, че и те трябва да са говеда като тях.
Децата стоят свити в ъглите с все така унило изражение, но някои са престанали да си гризат ноктите, а други дори са преместили погледа си от тавана към Дита, която продължава да ниже думи във въздуха. Някои от учителите също са се полуизвърнали към нея, без да прекъсват разговора си. Не разбират какво прави там, покачена на табуретката. Дита продължава да чете и стига до момента, в който гадният подпоручик среща Швейк, критикуващ един плакат, на който австрийски войник приковава с щика си към стената някакъв казак.
— Че какво не ви харесва? — попита подпоручик Дуб.
— На мене, господин подпоручик, в тоя плакат не ми харесва начинът, по който си служи войникът с повереното му оръжие, та той може да счупи щика о стената, после, това е напълно излишно, а може и да го накажат, защото руснакът е вдигнал ръце и се предава. Той е пленник, а с пленниците трябва да бъдем внимателни, нали и те са хора.
— Вие, значи, съжалявате руснака, така ли?
— Аз, господин подпоручик, съжалявам и двамата: и руснака, защото са го намушкали, и войника, защото ще го затворят за това. Та той, господин подпоручик, сто на сто ще счупи щика си о стената. Вижте, стената изглежда каменна, а пък стоманата нали е чуплива. Знаете ли, господин подпоручик, още преди войната в нашата рота имаше един действащ подпоручик. Даже и старият фелдфебел не умееше да се изразява по-сполучливо от него. На плаца например той казваше: „Имаш мирно, следователно пулиш очи като котарак, който сере в плява“. Иначе той беше много добър човек. Една Коледа просто се побърка и купи за ротата цяла кола кокосови орехи. Именно оттогава, господин подпоручик, си зная колко са чупливи щиковете. Половината рота си изпочупи щиковете с тия орехи и ротният натика цялата рота в ареста, три месеца стояхме без домашен отпуск.
Няколко деца вече я гледат с интерес, а други, които са били по-далече, са се приближили, за да чуват по-добре. Някои учители продължават да разговарят, но други им шъткат да млъкнат. Дита продължава да чете със спокоен глас. Мелодията на гласа ѝ и остроумията на Швейк са привлекли вниманието и разговорите секват.