Менгеле милва главичките на своите близнаци, дори им се усмихва нежно на сбогуване.
— Не забравяйте чичо Пепи! — казва им.
Защото той не смята да ги забрави.
Забравата не е избор. Дните отминават в зловещата рутина на „Аушвиц“, но Дита не може да забрави. В действителност не иска. Фреди Хирш внезапно е затворил крана на живота ѝ. Но през него се процежда и непрекъснато капе върху главата ѝ един въпрос, който пронизва като свредел съзнанието ѝ: защо? Продължава да раздава книгите при всяка смяна на урока, изпълнявайки работата си на библиотекарка, но се е затворила в себе си. Установява със задоволство, че блок 31 продължава напред въпреки всичко. Но може би защото сега са по-малко, а и откакто Хирш го няма, всичко изглежда по-незначително, по-обикновено.
Днес неин помощник е едно много приятно, дори много хубаво момче с осеяно с лунички лице, които имат цвят на канела. В друг момент може би щеше да се постарае да е по-любезна с него. Хубавите момчета в лагера са рядкост. Но едва му отговаря, когато той се опитва да завърже разговор. Тя е на друго място.
Продължава да прехвърля в ума си въпроса защо Хирш се е самоубил.
Не е присъщо за него.
Винаги е бил толкова издръжлив и дисциплиниран, с характер, съчетаващ еврейското с германското, и бягството от отговорност изглежда необичайно за него. Дита поклаща глава и си казва, че в този пъзел липсва някаква част. Той ѝ каза, че са войници, че трябва да се борят докрай. Как е възможно да напусне поста си? Не, не е логично за Фреди Хирш. Той беше войник, имаше мисия. Вярно е, че когато го видя за последен път, изглеждаше по-меланхоличен от друг път, може би по-уязвим. Вероятно е знаел, че онова преместване ще има трагичен край. Но не разбира защо се е самоубил. А не понася да не разбира нещо. Майка ѝ казва, че е твърдоглава. Права е — тя е от онези, които никога не оставят един пъзел недовършен.
Затова след края на работата си в блок 31 се запътва към бараката. За неин късмет майка ѝ е с госпожа Турновска.
— Извинете — обръща се тя към госпожа Турновска, — бих искала да ви попитам нещо.
— Едита — смъмря я майка ѝ, — винаги ли трябва да си толкова рязка?
Госпожа Турновска се усмихва. Приятно ѝ е, когато момичетата търсят съвет от нея.
— Остави я. Разговорите с младите ме подмладяват, скъпа Лизел. — И тя се засмива.
— Става дума за Фреди Хирш. Вие го познавахте, нали? — Жената кимва с глава. — Бих искала да зная какво се говори за смъртта му.
— Отровил се е с онези ужасни хапчета. Казват, че хапчетата лекуват всичко, но аз се съмнявам. Когато лекарят ми предписваше хапчета за настинка, никога не ги пиех. Винаги предпочитах парните бани с евкалиптови листа.
— И добре сте постъпвали, аз правех същото. Пробвали ли сте с листа от мента? — пита госпожа Адлерова.
— Не, но смесена с евкалипт или само мента?
Дита изсумтява недоволно.
— Знам за хапчетата, но искам да знам защо го е направил! Какво говорят хората, госпожо Турновска?
— Скъпа, говорят какво ли не! Смъртта на този човек предизвика много приказки.
— Едита винаги е казвала, че е добър човек.
— Сигурно, сигурно. Макар че не е достатъчно да си добър. Горкичкият ми мъж, мир на праха му, беше душица, но и толкова мекушав, че магазинът ни за плодове едвам креташе. Всичките селяни му пробутваха презрелите плодове, които никъде другаде не ги искаха.
— Да — прекъсва ги нетърпеливо Дита, — но какво се говореше за Хирш?
— Какво ли не, момиче. Едни казваха, че го е направил, защото го било страх от задушаването с газ. Други смятаха, че бил пристрастен към успокоителните и прекалил с тях. Някой подхвърли, че не можел да понесе да гледа как децата умират. Една жена ми довери, сякаш беше тайна, че са го урочасали, че имало нацисти, които практикували черна магия.
— Мисля, че знам за коя говорите…
— Чух също нещо красиво. Някой каза, че било проява на бунт, самоубил се, за да не могат нацистите да го направят.
— А според вас кой е прав?
— Когато ги слушах, струваше ми се, че всички поотделно са прави.
Дита кимва с глава и се разделя с жените. Да научиш истината в „Аушвиц“ е като да ловиш снежинки с мрежата за пеперуди на учителя Моргенщерн. Истината е първата жертва на войната. Но тя се е заинатила да я открие, колкото и дълбоко да е заровена под калта.