Затова същата вечер, когато майка ѝ вече си е легнала, тя се промъква до нара на Радио Биркенау.
— Госпожо Турновска…
— Кажи, Едита.
— Искам да ви помоля за нещо. Сигурно вие ще ми помогнете.
— Възможно е — отговаря ѝ госпожа Турновска с известна суетност. — Можеш да ме попиташ каквото искаш. Нямам тайни за теб.
— Искам да се свържа с някого от Съпротивата.
— Но, момиче… — Жената сега съжалява, че ѝ е казала, че няма тайни за нея. — Това не е работа за момичета, много е опасно. Майка ти няма да ми проговори, ако те свържа със Съпротивата.
— Не искам да ставам член, макар че, сега като го споменавате, може би не е толкова лоша идея. Но сигурно няма да ме приемат заради възрастта ми. Само искам да попитам някой от тях за Фреди Хирш. Навярно знаят най-добре какво се е случило.
— Знаеш, че последен го е видял регистраторът от карантинния лагер Розенберг.
— Да, но е много трудно да стигна до него. Ако можех да говоря с някого тук… Моля ви.
Госпожа Турновска измърморва недоволно, но накрая казва:
— Добре, но не казвай, че аз те пращам. Има един мъж от Прага, на име Ханге. Работи в работилница номер три и лесно ще го разпознаеш, защото главата му е лъскава като билярдна топка и има нос като патладжан. Но аз не знам нищо.
— Благодаря, задължена съм ви.
— Не ми дължиш нищо, малката. Не дължиш нищо на никого. Тук всички вече сме изплатили дълговете си стократно.
Изчаква да мине денят в блок 31.
Още един учебен ден, с постоянното чувство на глад и със страха, че този ден може да е последен. Когато занятията свършат, ще се опита да намери Ханге.
Помага на Мириам Еделщайн с една група седемгодишни момичета. Имат импровизиран урок по правопис, който по-скоро прилича на урок по ръчен труд. Вали дъжд и няма игри и спортове навън. Децата са недоволни, защото не са могли да играят на „пускам, пускам кърпа“ или на дама. Дита също е недоволна, защото вали от няколко дни и хората се прибират веднага в бараките си. Затова още не е открила плешивия мъж.
Мириам Еделщайн прикрива пред децата мъката си. Чувства се много самотна след смъртта на Хирш. Освен това няма никакви новини за мъжа си Якуб след посещението на Айхман в семейния лагер, когато той ѝ съобщи, че са го преместили в Германия и че е в отлично здраве. Излъгал я е. Истината е друга: продължава да е в зловещия затвор на „Аушвиц I“, само на три километра от „Биркенау“. В този затвор има килии, които приличат на циментови шкафове, където затворниците не могат дори да седнат и трябва да спят прави; краката им се огъват. Мъченията са методични: електрически шокове, бой с камшик, хиподермични игли. Едно от тях е любимото на есесовците — да симулират екзекуции. Извеждат ги на двора, завързват им очите, махат предпазителите на пистолетите и когато затворниците започнат да треперят или се изпускат, прозвучава металното изщракване на незареденото оръжие и ги отвеждат отново вътре. В действителност екзекуциите са толкова чести, че вече дори не почистват стената. На нея се вижда вълнообразна червеникава линия със залепнали косми и мозък. По нея може да се съди за ръста на екзекутираните.
Дита помага на децата да изтънят върховете на лъжиците върху един камък. После с тях острят дървени тресчици. Някои от треските имат чепове и не може да се обработят. На други върховете се чупят и трябва да започнат отново. След един час успяват да наострят достатъчно пръчици. Тогава Мириам запалва много внимателно купчина стърготини в една тенджерка и на този огън овъгляват върховете на тресчиците. Всяка една се превръща в примитивен молив, с който може да се напишат три-четири думи. Листовете хартия също са оскъден материал, който директорът на блока Лихтенщерн едва успява да измъкне от нацистите под претекст, че трябва да състави списъци.
Мириам им диктува няколко думи, които момичетата пишат усърдно. Дита застава отстрани и ги гледа как работят коленичили, опрели листовете върху табуретките, и как се стараят да изписват красиво буквите въпреки примитивните инструменти. Взема една от пръчиците и парче хартия. Отдавна не е рисувала и ръката ѝ лети върху листа, но въгленът почти веднага се изчерпва. Мириам Еделщайн надзърта през рамото ѝ. Вижда няколко вертикални щрихи и един кръг, въгленът не е стигнал за повече, но дори и така Мириам отваря широко очи.
— Астрономическият часовник в Прага — казва тя с тъга.
— Познахте го.
— Бих го познала дори на дъното на морето. За мен олицетворява Прага на часовникарите и занаятчиите.
— Нормалния живот.
— Да, живота.
Дита забелязва, че ръката на заместник-директорката пъха нещо във вълнения ѝ чорап, а после продължава да поправя момичетата, все едно че нищо не се е случило. Когато пипва крака си, усеща малка издутина. Това е истински молив, с истински черен графит. Най-хубавият подарък, какъвто не е получавала от години. Точно заради тези неща всички наричат Мириам Еделщайн леля Мириам.