— Мислиш, че го казвам на шега? Просто още не ме познаваш добре. Щом казвам, че ще измъкна теб и майка ти оттук, значи ще го направя.
— Знаеш, че е невъзможно! Майка ми е дребничка и е почти на петдесет, освен това има ревматизъм. И нея ли ще облечеш като есесовец?
— Ще променим плана. Остави това на мен.
Тя го гледа и не знае какво да мисли. Наистина ли е способен да ги измъкне живи и двете от лагера? А ако се измъкнат, какво щеше да стане след това? Биха ли могли две еврейки и един предател да се скрият от нацистите? А дори да успееха, би ли свързала живота си с този на един нацист, пък бил той дезертьор? Би ли искала да прекара остатъка от живота си с човек, който дотогава най-невъзмутимо е водил стотици невинни хора на смърт?
Твърде много въпроси.
Замълчава. Не казва нищо и Пещек приема мълчанието ѝ за съгласие, защото точно така му се иска да го приеме.
Най-после е спряло да вали и Дита се е възползвала от часа за супата, за да се опита да намери мъжа от Съпротивата, но него сякаш го е погълнала земята, която се е превърнала в кално блато. Няколко пъти е минала край работилницата в часа, когато затворниците излизат, но не го е открила.
Седнала е на пейката си и изглажда грижливо гънките на романа на френски без корици. Слага на гръбчето малко от лепилото, което Маргит е изнесла скришом от работилницата за военни ботуши, където е разпределена. Трябва да го поправи основно, преди да го даде на единствения човек, който иска този роман — една учителка, на име Маркета, жена с права, твърде прошарена за четирийсетте ѝ години коса и с ръце като пръчки за метла. За нея се говори, че е била гувернантка на децата на един министър от правителството преди войната. Наставница е на група деветгодишни момичета и Дита я е чувала няколко пъти да ги учи на думи на френски и те я слушат внимателно, защото винаги им казва, че това е езикът на изисканите госпожици. На Дита тези толкова мелодични думи ѝ приличат на език, създаден за трубадури.
Толкова пъти ѝ бе искала този роман, че един ден я попита дали го познава. Спомня си, че Маркета я изгледа от горе до долу с удивление.
Сякаш я беше попитала дали е девствена, или нещо подобно…
Благодарение на нея успя да я регистрира официално. Заглавието ѝ е „Граф Монте Кристо“, а авторът — Александър Дюма. Каза ѝ, че във Франция е прочута творба. Попита я дали може да ѝ я даде този следобед, така че след като завършва поправката на книгата, се отправя към табуретката, където учителката седи сама, вглъбена в мислите си. Тя е доста необщителна жена, не говори почти с никого, но Дита отдавна иска да я заприказва и точно сега моментът е подходящ, защото в дъното репетира хорът на учителя Ави Офир и е прогонил останалите групи с разпяванията си. Не изчаква да я покани да седне и се настанява на съседната табуретка.
— Бих искала да разбера за какво се разказва в този роман. Бихте ли ми казали?
Ако ѝ каже да се махне, ще стане и ще си тръгне. Но Маркета я поглежда и противно на очакванията ѝ не я пропъжда, напротив, сякаш се радва на компанията ѝ. След което тази неразговорлива жена започва да разказва с неочаквано въодушевление.
Граф Монте Кристо…
Разказва ѝ за един младеж, Едмон Дантес, име, което произнася с френски акцент, от което образът мигновено придобива неоспоримо литературно родословие. Обяснява ѝ, че Едмон е силен и почтен млад мъж, който се завръща в пристанището на Марсилия с кораба „Фараон“, за да се види с баща си и каталунската си годеница.
— Наложило се е да поеме командването на кораба, защото по време на плаването капитанът умира. Последната му воля била Едмон да занесе едно писмо на някакъв адрес в Париж. Точно в този момент животът му се усмихва — корабовладелецът иска да го направи капитан, а годеницата му, красивата Мерседес, го обича до полуда. Смятат веднага да се оженят. Но един неин братовчед я иска за себе си и заедно с един офицер от кораба, смъртно обиден, че не са го назначили за капитан, наклеветяват Дантес в предателство и писмото на починалия капитан го уличава. Ужасно е! Така че в деня на сватбата си Дантес преминава от радостта към най-дълбоката покруса, когато го арестуват по време на празненството и го отвеждат в зловещия затвор в замъка Иф.
— Къде е това?
— Това е малък остров срещу пристанището на Марсилия. Там прекарва затворен в килия много години. Но Дантес ще намери другар по нещастие в една близка килия — абат Фариа. Всички го смятат за смахнат, защото настоява надзирателите да го освободят, като им обещава, че в замяна ще раздели с тях приказно съкровище. От години копае търпеливо тунел с инструменти, които сам си е измайсторил, но обърква посоката и вместо да се окаже извън стената, стига до килията на Дантес. Благодарение на това могат да минават от едната килия в другата без знанието на тъмничарите и така двамата облекчават самотата си, като си правят компания.