Дита слуша с огромно внимание. Идентифицира се с Едмон Дантес, един невинен човек, когото злобата и завистта пращат напълно несправедливо в затвора, също както се е случило с нея и семейството ѝ.
— Какъв човек е Дантес?
— Силен и красив, много красив. И най-вече има прекрасно сърце, изпълнено с доброта и великодушие.
— И какво става с него? Постига ли свободата, за която мечтае?
— С Фариа подготвят план за бягство. В продължение на години копаят търпеливо тунел и през това време абат Фариа се превръща в баща и учител за него: преподава му история, философия и много други науки през безбройните часове в затвора. Но когато остава много малко до довършването на тунела, абат Фариа умира. Планът им се обърква. Точно когато Дантес е вярвал, че възможността да се озове на свобода е на една ръка разстояние, смъртта на приятеля му проваля всичко.
Дита свива устни, дълбоко съкрушена от лошия късмет на горкия Дантес. Маркета ѝ се усмихва.
— Дантес е умен и много смел човек. Когато тъмничарите установяват смъртта на затворника и се оттеглят, той влиза в килията на Фариа през тайния проход, премества трупа на стария си приятел в своята килия и го полага върху нара. После се връща в килията на Фариа и се пъха в чувала, в който е било тялото на абата. Когато идват да вземат покойника, този, когото отнасят, е Дантес. Идеята му е да издебне подходящия момент и да избяга от моргата, където смята, че ще го оставят.
— Добра идея!
— Не е толкова добра, защото не знае, че в зловещия замък Иф няма морга, нито дори погребения и че изхвърлят труповете на затворниците в морето. Хвърлят чувала с Дантес от главозамайваща височина, затова, когато пазачите разкриват измамата, решават, че така или иначе, се е удавил.
— И умира ли? — пита тревожно Дита.
— Не, има още много от романа. Успява да излезе от чувала и макар да е изтощен до смърт, стига с плуване до брега. Но знаеш ли кое е най-хубавото? Абат Фариа не е бил луд, наистина бил открил съкровище. Едмон Дантес отива да го търси и с богатствата, които намира, придобива нова самоличност: превръща се в граф Монте Кристо.
— И заживява щастливо? — пита наивно Дита.
Маркета я гледа удивено и леко укорително.
— Не! Нима може да живее, сякаш нищо не се е случило? Негов дълг е да отмъсти на всички, които са го предали.
— И успява ли?
Маркета кима енергично с глава и у Дита не остава и капка съмнение, че отмъщението на Едмон Дантес е било безмилостно. Учителката ѝ описва накратко изтънчените и хитри машинации на Дантес, превърнал се в граф Монте Кристо, с помощта на които наказва жестоко онези, които са опустошили живота му. Един сложен и макиавелистки план, който не пощадява и самата Мерседес, която е смятала Дантес за мъртъв и е била в пълно неведение за измамите и коварствата на братовчед си, за когото накрая се омъжва. За нея също няма милост. Сближава се с тях, спечелва доверието им, скрит под маската си на богат светски граф, и накрая ги смачква.
Тя свършва разказа си за безмилостното отмъщение на граф Монте Кристо и двете потъват в мълчание. Дита се изправя, за да си тръгне, но преди това се обръща към учителката:
— Госпожо Маркета, толкова изразително ми разказахте тази история, че все едно съм я прочела. Искате ли да станете една от живите ни книги? Така освен „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон“, книгата за американските индианци и тази за историята на евреите сега ще имаме и „Граф Монте Кристо“.
Маркета отклонява поглед към пода от утъпкана пръст. Отново е стеснителната и необщителна жена, която всички познават.
— Съжалявам, не мога. Едно е да преподавам на момичетата, но да застана насред бараката… Дума да не става.
Вижда, че жената се е зачервила само при мисълта за това. Отказът ѝ е категоричен. Но не могат да си позволя лукса да изгубят една книга и тя трескаво се пита какво би казал Фреди Хирш в такава ситуация.
— Знам, че изисква голямо усилие от ваша страна, но през времето, в което слушат някоя история, децата забравят, че са в този обор, пълен с бълхи, спират да миришат на изгорено месо, престават да се страхуват. В тези минути те са щастливи. Не можем да откажем това на децата.
Жената кима печално с глава.
— Не можем…
— Ако се огледаме, изпитваме погнуса и ярост. Остава ни единствено въображението, госпожо Маркета.