През последните няколко дни Торин бе прекарал часове сред съкровищата и страстта му към тях бе взела връх над всяко друго чувство. Макар да търсеше главно диаманта Аркен, той не оставаше безразличен и към множеството други прекрасни неща, които будеха безброй спомени за мъките и неволите на неговия род.
— Най-слабото основание си го оставил последно, а му отреждаш най-важното място — рече Торин. — Но аз най-напред ще отговоря на него. Никой не може да предявява права към нашето съкровище заради това, че Смог е погубил близките му и го е оставил без подслон. Това съкровище не принадлежеше на дракона, че да се изкупват сега с него злочинствата му. За помощта, която получихме от Езерните хора, ние ще се отплатим богато — когато дойде времето за това. Но нищичко няма да дадем — нито дори грам, — ако ни заплашвате със сила. Докато тази въоръжена армия стои пред вратите ни, ние ще гледаме на вас като на врагове и крадци. А сега аз искам да ви попитам нещо: какъв дял от съкровището щяхте да дадете на нашите родственици, ако бяхте ни сварили мъртви?
— Въпросът ти е справедлив — рече Бард, — но не е сега време да ти отговарям, защото нито вие сте мъртви, нито ние сме разбойници. Освен това имотните би трябвало да проявяват по-голяма милост към бедствуващите, които са им се притекли на помощ, когато те самите са били в нужда. А сега остава да отговориш и на другите ми искания.
— Вече казах, че не желая да разговарям с хора, които чакат въоръжени пред портите ни. Още по-малко пък бих разговарял с воините на Горския цар, за когото не си спомням с особено добро чувство. В този разговор те нямат място. Затова вървете си, докато стрелите ни не са излетели! Ако искате отново да говорите с мен, първо отпратете войската и елфите в гората, където всъщност й е мястото, и тогава елате, но не забравяйте да оставите оръжието си, преди да приближите насам.
— Горския цар е мой приятел — отвърна Бард. — Той помогна на Езерните хора да се оправят от сполетялата ги беда, без да им е задължен с нищо; направи го ей тъй, просто от приятелство. Но ние ще ти оставим време да се покаеш за думите си. Дано да си помъдрял, когато се върнем! — додаде той, обърна се и тръгна към лагера.
Не минаха много часове и знаменосците се върнаха; напред пристъпиха тръбачите и вдигнаха тръбите си.
После се обади някакъв глас:
— В името на Есгарот и на Гората, ние се обръщаме към Торин Дъбовия щит, синът на Трейн, който сам се нарича Цар на Планината, за да го подканим да задоволи исканията, които предявихме, в противен случай ще го сметнем за наш враг. Той е длъжен да предаде поне една дванадесета част от съкровището на Бард, убиеца на дракона и наследника на Гирион. От своята част Бард ще задели нужната помощ за Есгарот; ако Торин желае да спечели уважението и приятелството, с което са се ползували прадедите му из тези земи, то нека и той отдели нещо от своята част, за да подпомогне Езерните хора.
Тогава Торин грабна един рогов лък и отпрати една стрела към говорещия. Стрелата се заби в щита му и потрепера.
— Щом твоят отговор е такъв — извика вестоносецът, — аз обявявам Планината за обсадена. Ще останете в нея, докато сами не поискате примирие и не пожелаете да разговаряте с нас. Няма да насочваме към вас оръжието си, а просто ще ви оставим да се радвате на вашето злато. Ако искате, бихте могли и да го ядете!
С тези думи вестоносците си тръгнаха и оставиха джуджетата да обмислят положението си. Торин беше така помрачнял, че дори някой и да искаше да му отправи упрек, не посмя да се обади. Повечето от джуджетата обаче, изглежда, бяха на неговото мнение, с изключение може би на стария дебел Бомбур, Фили и Кили и, естествено, Билбо, който никак не одобряваше този обрат на нещата. Планината и без това вече твърде много му бе омръзнала, а вероятността да седи обсаден в нея съвсем не беше по вкуса му.
— Тук всичко все още така мирише на дракон — измърмори Билбо на себе си, че просто ми се повдига. А този крам направо ми засяда на гърлото.
Дните течаха бавно и мъчително. Повечето от джуджетата прекарваха времето в разпределяне и подреждане на съкровището. Торин им бе наредил да търсят най-грижливо и във всяко ъгълче диаманта Аркен.
— Защото диамантът на моя баща — обясни той — струва повече от една цяла река злато, а за мен пък въобще няма цена. От цялото богатство аз искам за себе си само този камък и жестоко ще си отмъстя на онзи, който го намери и не ми го предаде.
Билбо чу тези думи и го обзе страх — какво ли щеше да стане, ако камъкът бъдеше намерен в старата изпокъсана бохча, напълнена с разни вехтории, използувана от него вместо възглавница? Той обаче не се издаде, защото — докато дните се нижеха мъчително бавно — в главата му бе започнал да зрее един план.