Нещата продължаваха все така, докато един ден гарваните не донесоха вестта, че Дейн с повече от петстотин джуджета е потеглил от Железните възвишения и се намира на два дни път от Дейл.
— Но те не могат да стигнат до Планината незабелязано — рече Роак — и аз се страхувам, че в долината ще се разрази битка. А от това добро няма да произлезе. Колкото и да са смели и добре въоръжени, родствениците ви не могат да надвият на многобройната армия, която ви е обсадила; а дори и да успеят да я надвият, какво ще спечелите? Зимата и снегът с бързи крачки настъпват насам. Как ще се изхраните сред тези опустели земи? Макар и дракона да го няма вече, съкровището само ще ви погуби!
Торин обаче не се уплаши.
— Зимата и снегът ще нападнат също и хората, и елфите — рече той — и тогава ще видим как ще им устоят в открития си лагер. Като се намерят притиснати от нашите приятели, от една страна, и от зимата, от друга страна, тогава може би ще започнат да преговарят по-смирено.
Тази нощ Билбо реши да приведе плана си в действие. Небето беше почти черно, тъй като нямаше луна. Щом се стъмни напълно, хобитът отиде до своето ъгълче в малката стаичка край самата порта и измъкна от бохчата едно въже и диаманта Аркен, увит в някакво парцалче. После се покатери на върха на стената. Там беше само Бомбур, тъй като беше дошъл негов ред да стои на пост; джуджетата не поставяха повече от един страж.
— Ама че студено! — рече Бомбур. — Жалко, че не можем и ние да си запалим огън, както ония долу в лагера!
— Вътре е топло — забеляза Билбо.
— Сигурно, но аз трябва да стоя тук до полунощ — измърмори недоволно дебелото джудже. — Общо взето, лоша работа. Не че си позволявам да упреквам Торин — нека брадата му расте все по-дълга и по-дълга — но той винаги си е бил твърдоглав.
— Да, да, а на мен пък краката ми се втвърдиха — рече Билбо. — Изморих се от стълби и проходи. Иска ми се да усетя вече тревица между пръстите си.
— Аз пък съм готов всичко да дам за една глътка силно питие и за едно меко легло след хубава вечеря!
— Не мога да ти доставя тези неща, докато обсадата продължава. Отдавна обаче не съм стоял на пост и бих могъл да те отменя, ако искаш. Не ми се спи тази вечер.
— Добър приятел си ти, Билбо, и аз с удоволствие ще приема предложението ти. Ако се случи нещо важно, не забравяй първо да ме събудиш! Аз ще полегна наблизо, в стаичката отляво.
— Върви, върви! — подкани го Билбо. — Ще те събудя точно в полунощ, за да можеш ти пък да събудиш следващия, който стои на пост.
Щом Бомбур си отиде, Билбо надяна пръстена, завърза въжето, спусна се надолу по стената и тръгна. Имаше пет часа на разположение. През това време Бомбур щеше да спи (след случката в гората той гледаше да заспи, щом му се отдадеше възможност, тъй като се опитваше да възстанови приятните сънища, които бе сънувал тогава); всички останали щяха да се навъртат около Торин. Едва ли някой — дори Фили или Кили — би отишъл на стената, преди да е дошъл неговият ред.
Тъмнината беше непрогледна. Билбо вървя известно време по новата пътека, а после се заспуска към по-ниското корито на реката и пътят му стана непознат. Най-после, се добра до завоя, където трябваше да прекоси реката, ако искаше да отиде към лагера. Тук коритото на реката беше плитко, но вече доста широко и за малкия хобит не беше лесно да го прегази в тъмнината. Почти беше стигнал отвъд, когато кракът му се подхлъзна на един заоблен камък и той цопна в студената вода. Едва успя да се изправи и да се покатери по насрещния бряг, целият мокър и разтреперан, когато от мрака изскочиха елфите със своите ярки фенери, за да разберат какво беше причинило шума.
— Не беше риба! — каза един елф. — Навярно е някой шпионин. Угасете светлините! На него те ще му помогнат повече, отколкото на нас. Нищо чудно, ако онова странно малко същество, за което казват, че им било слуга, се е промъкнало дотук.
— Да, слуга съм наистина! — изсумтя Билбо и най-неочаквано кихна силно; елфите в миг се събраха около мястото, откъдето се чу звукът.
— Запалете светлината! — рече Билбо. — Аз съм тук, ако търсите мен! — Той си свали пръстена и изскокна иззад една скала.
Колкото и да бяха изненадани, елфите бързо го хванаха.
— Кой си ти? Ти ли си тъй нареченият хобит? Какво дириш тук? Как успя да минеш покрай нашите часови? — питаха елфите един през друг.
— Щом толкова искате да знаете, аз съм господин Билбо Бегинс — отвърна Билбо. — Съдружник съм на Торин. Познавам много добре вашия цар, макар той да не ме познава. Но Бард ще си спомни за мен, а аз всъщност искам да се видя именно с него.